Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Джоджо…

— Кого караш да свърши работата? Тази, която има най-големи цици! Ба-буум!

Неделя следобед, апартаментът на Джоджо

От хотела Марк пристигна право при нея.

— Здравей, скъпа — тя го обгърна в прегръдките си, сякаш се бе завърнал от война. — Всичко е наред, сега вече си тук.

Последва го в дневната и попита:

— Колко зле беше?

Той се усмихна.

— Отвратително. Трябваше да пуша пура, а знаеш ли как се отрязва крайчето й?

Джоджо нямаше представа.

— Един от типовете от „Лоусън“ не престана да разказва вицове за обрязването по този повод.

— Ама че гадост. Кой беше най-лошият момент през целия уикенд?

Марк се замисли.

— Когато единият от „Лоусън“ описа някакъв човек като „ако този падне в езеро от цици, ще излезе, смучейки палеца си“.

— Отврат — повтори Джоджо.

После Марк сподели:

— Разказах им вица ти за миялната машина. Според мен го харесаха.

— Радвам се, че съм помогнала. Как беше Гант?

Марк сви рамене.

— Защо не ми разкажеш? — избухна Джоджо. — Кажи ми как никой не го е харесал, какво съм изпуснала?

Марк обмисли въпроса.

— Добър е в общуването, долавя какво искат и им го дава.

— С мен не е такъв.

— Не му е нужно да го харесваш.

— Ще му се наложи, когато аз стана съдружник, а то не.

Думите й увиснаха във въздуха и когато Джоджо заговори, тревогата, която я терзаеше през целия уикенд и заради която си купи нелепо скъпа пътна чанта, изплува отново.

— Искаш ли да поговорим за утре? Мислиш ли, че ще получа мястото?

— Заслужаваш го.

— Но смяташ ли, че ще го имам?

— Таркуин Уенуърт, Орора Френч и Лобелия Хол са работили в издателството по-дълго от теб. Ако съдим по продължителността на работата във фирмата, ще спечели Таркуин.

Тя го прекъсна.

— Престани да ми обясняваш фактите, всички знаем, че изборът е между мен и Ричи Гант.

— Брей, значи е между теб и него.

— Да. Нека наистина погледнем фактите. Аз съм страхотен агент, печеля повече пари от всеки друг, включително Гант, и правя всичко по силите си да очерня репутацията му. Мога ли да сторя още нещо? Не бих казала.

Тя вярваше в позитивното мислене. Но се събуди посред нощ и мислите й никак не бяха положителни. Марк се беше прибрал вкъщи и тя бе доволна; не искаше да я вижда такава.

Представяше си как ще се почувства, ако утре не я изберат за съдружник. Като изключим шока и унижението, Ричи Гант щеше да й стане шеф, е, един от шефовете. И тя нямаше да бъде триумфиращ победител. Щеше да се наложи да напусне „Липмън Хай“ и да започне от нулата някъде другаде. Да се доказва, да си създава познанства, да трупа приходи. Щеше да се върне назад поне с две години. Паниката у нея започна да расте, обземаше я все по-силно, докато я докопа за гърлото.

Успя да се овладее. Ричи Гант беше добър — и гъвкав. Но корпоративният му проект беше спукан балон. Никому не предстоеше скоро да получи пари от него. Тя беше по-добрият агент. Това беше факт. Печелеше повече за фирмата. Авторите й имаха отлични дългосрочни перспективи. Как може да не стане съдружник?

Антон се върна от работа. Втурна се в стаята и каза:

— Погледни какво ми изпратиха днес!

Отдавна не го бях виждала толкова оживен. Размаха една книга и когато видях, че това е романът на Джема „Пътешествие към дъгата“, скочих и я грабнах, нетърпелива да я прочета. Както обикновено ми се зави свят.

— Откъде я взе?

— Пробно копие. Джим Суийтмън от медийния отдел на „Липмън Хай“ ми го изпрати. Добрата новина е — Антон сякаш грееше, — че книгата не е за нас.

— А лошата?

— Няма лоша новина.

Но никой никога не казва: „Добрата новина е…“, ако няма лоша.

— Как е? — попитах аз. — Хубава ли е?

— Не — вълнението се изпари от него, подобно на цигарен дим.

Изненадана, го упрекнах:

— Но ти я харесваш.

— Не.

— Вярно е.

— Не.

Задържах дъх, защото знаех, че предстои едно „но“.

— Но — каза той, — искам да я екранизирам.

Стоях като вкаменена и мълчах. Единствено знаех, че никога не е поискал да екранизира моите книги. Нито една.

Бяха минали пет седмици, откакто се изнесохме от нашата къща, но ми се струваше много по-дълго. Прекарахме безрадостна Коледа в подобния ни на кутия апартамент — беше още по-мрачна, защото очаквахме Джеси и Джулиан да се върнат от Аржентина, но в последния момент ни съобщиха, че няма да дойдат.

Независимо от няколкото покани за Нова година — като започнем от Мики и Киара, продължим с Вив, Баз и Джез и свършим с Ники и Саймън — прекарахме нощта сами, вдигайки наздравица с шампанското, което „Долкин Емери“ ми бяха изпратили през онези отдавна отминали дни, когато „Церовете на Мими“ щурмуваше класациите и ме харесваха. Пихме за „идващата година“ с надеждата, че ще бъде по-добра от изминалата. После дойде януари — какво да кажа — беше просто януари. Най-доброто, което можеш да направиш, е да дишаш, да издишваш и да го чакаш да отмине.