Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Боже, нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че нямам — сподавено отговорих аз, нелепи сълзи напираха в очите ми. — Наистина съм много щастлива заради теб. Винаги сме знаели, че не сме за никъде. — Но бяхме се запътили към това никъде преди почти девет месеца.

А когато го погледнах, готова да ревна, видях друго: той също бе готов да заплаче.

— Никога няма да те забравя — обеща той, бършейки едри сълзи от лицето си.

— Я престани да бъдеш толкова мелодраматичен.

— Хубаво — като по магия, сълзите му изчезнаха и, наистина, той не беше способен да крие щастието си, както и колко е нетърпелив да си тръгне.

— Ами нашата ваканция?

Погледна ме озадачено.

— В Антигуа. Щеше да караш уиндсърф, с глава, замаяна от безплатна пиня колада. Щяхме да заминаваме след три седмици.

— Вярно, извинявай, не бях помислил. Ти върви. Заведи майка си. Просто я виждам на уиндсърфа, ще бъде чудесна.

Точно преди да влезе в колата си, извика с повишено настроение:

— Планирахме да изкараме заедно ваканция край Дордона!

— Не забравяй да кръстиш първото си дете на мен — успях да отвърна.

— Смятай, че съм го направил. Дори да е момче.

После рязко потегли, натискайки клаксона и махайки с ръка, сякаш отива на сватбено пътешествие.

Януари

Джоджо се завърна в Лондон, изпълнена с надежди за Новата година. Беше прекарала щастливи празници в Ню Йорк със семейството си, но знаеше, че следващата Коледа ще бъде различна. Не и в Ню Йорк. Най-вероятно заедно със склонната към злополуки Софи и безотговорния Сам в новия им дом с Марк, където и да бъдеше той.

Първия ден, когато се върна на работа, Манодж тръсна на бюрото й кашон.

— Пилотни екземпляри на „Пътешествие към дъгата“ от Джема Хоган.

„Долкин Емери“ вярваха в рециклирането; корицата беше стар проект за корица на Катлийн Пери, който Джоджо беше отхвърлила преди около година като прекалено сантиментален и който изплува тази есен с ново предназначение — подвързия на „Пътешествие към дъгата“. Беше акварел в пастелни цветове и въпреки че формите бяха неясни, всеки път, когато Джоджо я погледнеше, й се струваше, че жената отчаяно се нуждае да иде до тоалетната, която е на километри от нея.

Беше симпатично пакетче обаче. Тя взе десет екземпляри и ги занесе на Джим Суийтмън, да ги разпрати на филмовите производители.

— Направи си магията.

Изборът на нов съдружник беше в понеделник, двадесет и трети януари — след три седмици. Първата премина без инциденти. Дойде втората. Предстартовото броене на третата започна — понеделник, вторник и сряда минаха — после в четвъртък сутринта пристигна имейл.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Новини. Вероятно лоши

Трябва да поговорим. Ела в кабинета ми веднага щом можеш.

Целувки: Марк

— Сега какво?

Марк седеше зад бюрото си, с изключително сериозен вид.

— Исках предварително да ти кажа за утрешното съвещание. Ричи Гант е намислил нещо.

— Какво? — изведнъж Джоджо се почувства ужасно нервна. Лонгурестият беше пълен с изненади, никоя от които не бе хубава.

— Сприятелил се е с неколцина от маркетинговия отдел на „Лоусън Глобал“.

— С кого?

— Имат клонове по целия свят. Произвеждат безалкохолни напитки, козметика, спортно облекло… и изглежда искат да вложат пари в някои от авторските издания на „Липмън Хай“.

Тя отвори уста, едва говореше.

— Искаш да кажеш корпоративно спонсориране?

— Не точно спонсориране заради името, не както „Пиещият кока-кола Повелител на конете“, просто да се споменат определени продукти в текста.

— Корпоративно спонсориране — повтори Джоджо. — Точно както се майтапехме с теб преди година. Мислехме, че са глупости. Наистина е тъпо.

— Правилно поднесено, няма да е нарушение.

Тя му хвърли дълъг, замислен поглед.

— Това не може да стане. Марк, ти не разбираш. Самият ти каза, че е нелепо.

— Джоджо, това е бизнес, вероятно много доходен.

Не добави нищо, но намекът беше ясен. Да напусне Каси и да заживее с Джоджо щеше да им струва скъпо.

Както и да е. Ядосана, тя каза:

— Когато ти споменах тази идея, защо не ме посъветва да я предложа?

— Защото само се шегувахме, а и явно ти беше неприятна. Ако наистина я смяташе за добра идея, нямаше да имаш нужда от поощрение, щеше да действаш и да я осъществиш.

Може и да беше вярно, но, ако не друго, яростта й се разпали.

— И какво стана? Гант дойде при теб с концепцията си, а ти му каза браво, давай, така ли?