Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

В навечерието на Коледа най-лошите ни очаквания щяха да се изпълнят.

Антон реагира с думите:

— Не могат да го направят. — Вилня и ми се кле: — Няма да загубим дома си, скъпа.

Но знаех, че греши. Къщата щеше да стане собственост на банката. Бях го преживявала преди и знаех, че може — и че най-вероятно ще го преживея отново.

Естествено, обадихме се в банката и сторихме всичко по силите си, за да ги убедим да изчакат до март, когато, да се надяваме, всичко щеше да се оправи. Аз се молих, Антон увещаваше, дори обмисляхме (закратко) за дадем слушалката на Ема, за да изпее: „Блещукай, блещукай звездичке“.

Но Брийн и колегите му бяха непреклонни и нямаше какво да направим; нямаше какво да предложим. Накрая, в отчаянието си, помолихме за милостива отстъпка до след Коледа — и ни отказаха. За първи път, през целия ужасен кошмар, бяхме възмутени, но това не им повлия ни най-малко. Припомниха ни, че според условията на договора не са длъжни да ни предупреждават, но са ни дали двуседмичния период като проява на добра воля. По същото време Зулема ни предупреди, че напуска. Беше си намерила друга работа в едно семейство в Хайгейт, което й осигуряваше собствен апартамент и кола. Времето не беше подходящо да оставаме без бавачка, но осъзнавах, че не можем повече да я задържим.

Покрай всички посещения в банката измина първата седмица от предупреждението. Оставаха дванадесет дни до Коледа. Имахме една седмица да намерим къде да живеем. Можехме да отидем в Замъка на ужасите, но Антон отказа и аз се съгласих, че не върви да живеем с Дебс.

— По-добре ще бъдем в приют на Армията на спасението.

И така, Антон купи вестник „Стандард“ и огради няколко апартамента. Преди дори да видя първия, намразих всичките.

Знам, че на агентите по недвижими имоти сме изглеждали доста смахнати. Антон, иначе винаги очарователен и приятен, имаше отсъстващ вид. Човекът, който ме гледаше, не беше онзи Антон, когото познавах. Кожата му бе добила мъртвешки цвят и с ужас забелязах бели кичури в лъскавата му черна коса. Изведнъж бе остарял.

Колкото до мен, трудно ми беше да гледам събеседниците си, защото очите ми живееха собствен живот, местеха се от един предмет на друг, както се случва с хора под непосилно напрежение. Но агентите нямаше как да знаят това. Навярно мислеха, че работата ми не е много чиста.

Бях толкова притеснена от ограниченото време, че почти чувах как цъка часовникът, който ни изтиква към ужасния момент, когато ще трябва да напуснем къщата. В резултат едва поглеждах жилищата; искаше ми се да прекося тичешком стаите, да се свърши колкото може по-бързо и после да отидем в следващото.

Планът ни беше да взимаме такси, движейки се от един апартамент към друг, но ако до три секунди не се появеше зелена светлина, карах Антон да вървим — много, много бързо. Тревогата ме изгаряше отвътре, толкова бях нервна, че не можех да стоя на едно място.

Веднага щом пристигахме в следващото жилище, аз напълно забравях предишното. Мозъкът ми се въртеше на толкова бързи обороти, че не можеше да задържи никаква информация.

След тридневен оглед трябваше да вземем решение и аз избрах последния апартамент, който бяхме видели, защото беше единственият, който помнех. Беше в Камдън, недалеч от сегашния ни дом, нов и безличен, с бели стаи като кутии. Подписахме договор за три месеца. Поискаха да платим в брой, защото прекалено бързахме да се нанесем. Освен това банковите ни препоръки не бяха за пред хората.

В следващия момент лазехме на колене по прашния под, работейки до среднощ, опаковахме безброй кашони. Приличаше на кошмара, когато бяхме в треска дали да купим къщата миналия май. После настъпи последната сутрин, камионът дойде и изсипа неколцина цветнокожи младежи с червени гащеризони, да товарят и разтоварват. Облегнах се на стената и се запитах: истина ли е? Всичко това? Особено червените гащеризони?

После къщата остана съвсем гола и нямаше причина да се задържаме.

— Да вървим, Лили — каза полека Антон.

— Добре.

Но раздялата с любимата къща изцеди докрай силите ми. Само секунда след като входната врата се затвори за последен път, почувствах, че с мен става нещо необратимо. Сбогувах се не само с четирите стени (три и половина всъщност, работниците още не бяха завършили малката спалня, но то вече беше без значение), а с живота, който Антон и аз никога повече нямаше да имаме.

Ако зависеше от мен, никога нямаше да разпаковам багажа ни на новото място. Щях да извадя юргана и възглавницата си и удобно да си живея в гората от кашони. Обаче заради Ема се наложи да извадя неща, които веднага ни трябваха. Сглобихме малкото й легълце, извадих кухненските съдове. Тя, естествено, настояваше и за телевизора. Както и за канапето, за да може удобно да гледа.