Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Откъде знаеш, че няма да се врътне и да си отиде след месец?

— Няма. Той, как да кажа, не е бил на себе си.

— Но ще се вижда с въпросната Колет всеки ден в работата.

— Не, няма — начинът, по който го изрече, ме заинтригува, звучеше някак триумфиращо. — Той ще се пенсионира по-рано. Допускаш ли, че ще му позволя да ходи на място, където ще я среща всеки ден? По никой начин. Казах му или да я уволни, или да се пенсионира. Предпочитах да не си губи работата, но и така съм доволна.

Внезапно ми хрумна страхотна идея.

— Хайде — настоях аз. — Дай да идем с колата до работата му и да й се изсмеем.

За секунда очите на мама светнаха, после отговори:

— Ти върви. Аз трябва да приготвя чая на татко ти. — И добави не особено убедено: — Трябва да й простим.

Брей! Твърде много злини са ставали, защото си прощаваме. Нямаше начин някога да простя на Колет и това не ме тормозеше. Малко омраза никому не вреди. Вижте как от години мразех Лили и нищо не ми е станало.

Като говорим за омраза, имаше нещо, което исках да споделя с татко.

— Издадох една книга.

Той се показа много очарован — без да е наясно с факта, че описвах него, и когато му показах пилотния екземпляр, заяви:

— Корицата е великолепна. Изгонили са я от къщи, нали? — поглади с пръст името ми. — Я виж: Джема Хоган, малкото ми момиченце. „Пътешествие към дъгата“, какво прекрасно име. За какво се разказва?

— Как напускаш мама и заживяваш с момиче, само с четири години по-възрастно от мен.

Доби вид на ударен с мокър парцал и погледна мама, за да се увери дали не се шегувам.

— Не е шега.

— Не е — мама изглежда се чувстваше крайно неудобно.

— Исусе, Марийо и Йосифе — гласът му издаваше паника. — По-добре да прочета това чудо.

След като прочете шест страници, лицето му посивя:

— Това трябва да се спре. Веднага. Не бива да се публикува.

— Твърде късно, татко, вече имам договор.

— Ще намерим адвокат.

— Вече похарчих по-голямата част от аванса.

— Ще ти дам парите.

— Не ти искам парите. Искам книгата ми да излезе.

— Но погледни я — той потупа страниците с опакото на ръката си. — Всичко е прекалено лично. Не бих имал против, но голяма част въобще не е вярна. Ако това излезе, наистина ще се посрамя.

— Добре — съгласих се аз, доближавайки лицето си до неговото. — Това се нарича да живееш с последствията от действията си.

— Джема! — провикна се майка ми от кухнята. — Той каза, че съжалява. И наистина го вярва. Преживял е криза и не е знаел какво върши. Много си груба с него, май си прекалено груба към всички. И знаеш ли, мисля че си склонна към гневливост.

— Ти пък какво знаеш за склонността към гневливост?

— Гледам „Доктор Фил“.

— Е, хубаво, не съм склонна към гневливост, но държа да бъдат извадени наяве хората, които вършат каквото не трябва.

— Значи си склонна към отмъщение.

— Да! — съгласих се аз, — емоционално нестабилна съм. Аз съм Джема… какво съм аз…? Разрушителката? Не, това е много слабо. Отмъстителката? Джема Отмъстителката?! Не чак толкова силно. Аз съм Джема Въздаващата правосъдие.

Шмугнах се в кухнята и запях темата от „Въздаващите правосъдие“.

— Не го извъртай — възрази мама. — Защото не звучи добре.

— И това не е музиката от „Въздаващите правосъдие“ — провикна се баща ми от хола. — Пееш мелодията от „Професионалистите“.

Застанах на прага и държейки въображаема сопа, запях:

— Уоооооооо! Дръжте го!

Същата вечер си изнесох нещата от къщата на нашите и официално се завърнах в собствения си апартамент. Питах се дали напускането на мамината къща не ми прилича на момента, след като си взел всичките си изпити и се чувстваш виновен, че повече няма да учиш, въпреки, че не е и нужно. Но не, ни най-малко не се страхувах да се върна към стария си начин на живот.

Позвъних на Оуен, за да му съобщя добрата новина.

— Вече можем да се виждаме през цялото време, ако искаш. Ела ми на гости, да опитаме новия живот.

Минути по-късно беше при мен.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Защо?

— Знаеш ли какво? — той се усмихваше, но някак си странно.

— Какво?

— Обади ми се Лорна. — Лорна беше двадесет и четири годишната му бивша приятелка и особените тръпки, които ме побиха, ми подсказаха какво следва. — Иска отново да се съберем.

— Така ли?

— Стана точно както ти казваше: видяла ни е заедно в събота, когато бяхме в центъра на пазар, и е осъзнала какво изпуска. Ти си страхотна.

— Такава съм си — гласът ми звучеше отвратително неуверено.