Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Дори докато правех всичките промени и корекции, възприемах историята единствено от академична гледна точка, а не като нещо, което впоследствие ще стане обществено достояние и всеки ще може да го прочете. Как съм могла да бъда толкова тъпа?

Ами Джони? Със сигурност щеше да се разпознае; щеше да разбере, че го харесвам. Или че преди съм го харесвала. Навярно някак си се досеща, но така бе толкова унизително…

Героите ми бяха истински хора и нямаше да им бъде приятно. Можех да го пресека в зародиш. Как? Нямах представа как да постъпя с Оуен. На Джони можех да подаря екземпляр от книгата и заедно да се посмеем на коментара. Но подозирах, че това още повече ще влоши нещата, най-добре бе да оставя преценката на него.

Със сърце, свито от страх, се питах има ли начин да спра цялата тази лудост. После отворих един плик, който придружаваше колета — вътре имаше чек. За огромна сума, първите пари, които получавах от „Долкин Емери“.

Вторачих се в него: тридесет и шест хиляди лири стерлинги. По дяволите. Бяха изпратили моето копие от договора заедно с парите, без десетте процента на Джоджо.

Явно връщане назад нямаше.

Реших, че най-правилният начин да се оправя с Оуен, е да не му давам да чете книгата колкото се може по-дълго; той и без това не четеше нищо. Това ме успокои, взех се в ръце. Грешката беше, че когато отидох до тоалетната, не взех мобилния телефон със себе си.

Чух го да звъни, а после се включи гласовата поща. В следващия момент звъненето спря и чух майка ми да казва:

— Кой бутон да натисна? Здравей, Оуен, драги, как си? Имаме чудесна новина днес. Тя току-що получи първите екземпляри от книгата. Естествено, че можеш да вземеш единия, изпратиха шест. Освен това й изпратиха сума пари, но мисля, че това е тайна.

Втурнах се навън тъкмо когато тя затваряше.

— Оуен ти се обади по това чудо — съобщи ми тя в безгрижно неведение за паниката ми, — идва да види книгата ти.

Втренчих се в нея отчаяно. Тя никога не отговаряше на мобилния ми телефон, защо трябваше да го направи днес?

Може Оуен да не дойде. На него рядко можеше да се разчита.

Но в следващия миг Оуен цъфна и развълнуван се втурна в къщата.

— Това е страхотно — прокара пръсти по името ми. — Хубава подвързия.

— Момичето не ти ли изглежда, сякаш не може да си припомни точната дума за нещо? — подхвана майка ми.

Оуен я загледа.

— По-скоро като че ли е спукала гума и няма крик. Като че маха на минаващите коли за помощ.

Защо за него всичко беше свързано с коли?

Подаде ми книгата.

— Ще ми дадеш ли автограф?

— Това са само пробни екземпляри. Пълни са с грешки.

— Това им придава допълнителна стойност.

Ясно. Нямаше измъкване. Да става каквото ще. Написах:

— На Оуен с обич от Джема — после му я подадох и казах притеснено:

— Не забравяй, че все пак е роман. Всичко е измислица, не е вярно.

— Бутилка бира, Оуен? — изкуши го майка ми. Беше започнала да купува „Мърфис“ заради него.

— Да, остани да пийнем, Оуен.

— Не, благодаря, госпожо Хоган. Отивам у дома да чета.

Той излезе и аз се зачудих дали ще го видя отново.

Странното беше, че Оуен, който бе прекомерно докачлив и се обиждаше, дори и когато нямаше защо, не се разсърди за „Пътешествие към дъгата“.

Обади ми се на следващия ден:

— Ще те водя на вечеря в петък вечер да празнуваме. В „Четирите сезона“.

Обичах „Четирите сезона“ повече от живота си. (Той го мразеше, казваше, че луксозните мебели му пречели да диша.) Това беше добър знак.

— Прочете ли я вече? Хареса ли ти?

— Ще я обсъдим на вечеря — но беше ясно, че му е допаднала.

— Е?

— Според мен е страхотна. Искам да кажа, че има повече целувки, отколкото са ми по вкуса, и твърде малко трупове, но пада голям смях. И се хващам на бас, че си измислила готиния Емет, като си гледала мен. Трябваше да пишеш, че е вдъхновен от Оуен Дийгън.

Позасмях се. Не можех да повярвам, че ще ми се размине.

— Аз ли съм онзи тип от аптеката? И него ли си описала, като си имала предвид мен?

— Заповядай — подадох му опакован в хартия подарък. — Купих ти ферари. Играчка — добавих, да не би да експлодира от радост.

Разпакова го и не скри удоволствието си:

— О, червено!

Повози я нагоре-надолу, като ревеше като автомобилен двигател, докато най-накрая не обели ръчно изработените обувки на един американски бизнесмен и метр д’отелът не го помоли да престане, след което се върна на масата и каза:

— Мисля си…

Тези ужасни думи.

— Говорила съм ти и преди за това — изрекох уморено.