Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Всичко ще бъде чудесно. Всичко е чудесно.

От деня, в който Олга и Ричи хванаха Джоджо и Марк да обядват заедно в „При Антонио“, Джоджо се тревожеше, че всички в агенцията знаят. Но като изключим, че Дългия Боб от време на време я гледаше особено, никой друг не се отнасяше към нея различно.

Всъщност, без дори да ги моли, и Дан Суон, и Джослин Форсайт я увериха, че когато през ноември дойде време да се избира нов съдружник, тя ще получи подкрепата им. Убедена, че Марк също ще гласува за нея, й трябваше само още един глас и се чудеше към кого да се обърне.

Джим Суийтмън? Защо дори да си дава труда да опитва? Отношенията им бяха обтегнати от месеци, откакто Каси Ейвъри дойде в кантората. А и той от отдавна беше в един отбор с Ричи Гант. Но умните момичета никога не са злопаметни, така че Джоджо не виждаше нищо лошо в това да бъде мила с Джим. Разбира се, не прекалено, защото щеше да изглежда подозрително, нали така?

Олга Фишър? Въпреки че я беше видяла да обядва с Ричи Гант, Джоджо реши, че няма да изгуби, ако действа и на този фронт. Затова й купи видеокасета за размножителните навици на кралския пингвин, без да прави забележки за женската солидарност. А Никлъс и Кам в Единбург? Естествено, често се бе срещала с тях, но не бяха близки. Не идваха често в Лондон и когато го стореха, оставаха само колкото беше необходимо, за да кажат на всички колко мразят този град.

— Защо — мърмореха те, — не може тези проклети срещи да се правят в Единбург?

Бяха странна двойка. Никлъс беше буен брадат мъж на четиридесет и няколко, а Кам — невероятно блед келт с пастелносини очи и среднодълга кестенява коса, склонен към изтънчени, но язвителни забележки.

Джоджо се опита да ги привлече на своя страна един петък след поредната среща.

— Здравейте, Никлъс, аз…

— Мразя го този Лондон — оплака се Никлъс. — Пълен е с превозни средства…

— … и англичани — завършиха в един глас с Кам.

— Хайде Кам, да вдигаме гълъбите.

— Да, но… — започна Джоджо, не знаейки как да ги заговори.

Никлъс й хвърли гневен поглед, а Кам се вторачи в нея с бебешкосините си очи.

— Трябва да хванем полета си.

— Извинявайте, аз… ами, желая ви приятен полет.

Преди следващото им посещение в лондонския клон, Джоджо им изпрати имейл, за да им предложи да обядват заедно — но без резултат. Освен ако нямало непреодолими обстоятелства, заяви Никлъс, имали навика да хващат влака за Единбург в три и тридесет. Очевидно Джоджо не можеше да се причисли към непреодолимите обстоятелства.

Дявол да го вземе, рече си тя. Тия двамата се изплъзват като живак. Имаше само едно решение. Малко крайно, наистина, но май единствената възможност да проведат нормален разговор бе да ги посети.

Не че беше чак такъв проблем. Беше чувала, че Единбург е красив град и навярно Марк също щеше да си намери причина да отскочи дотам…

Но се оказа трудно да намери пролука. Кам замина на почивка за цели три седмици през септември, после Джоджо трябваше да присъства на Панаира на книгата във Франкфурт, след това Никлъс изчезна за две седмици. Накрая се уговориха да се срещнат в края на октомври, по-малко от четири седмици преди Джослин да се оттегли. Джоджо не беше доволна, че ще замине толкова късно, но от друга страна, така беше по-добре. Щяха да се сетят за нея по време на гласуването.

Отлетяха с Марк невероятно рано една петъчна сутрин, тя имаше среща с Никлъс и Кам преди обяд, Марк щеше да ги посети следобед, после… приятен уикенд в хубав хотел. Чудесно!

В самолета попита Марк:

— Ще ми дадеш ли съвет?

— Каквото и да правиш, не се дръж покровителствено. Те са малко… как да кажа… докачливи по отношение на второстепенното си положение. Особено след като вършат огромно количество работа. Шотландия изглежда има диспропорционално голям брой продаваеми писатели. Покажи У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е.

— Ясно.

Марк отиде да се регистрира в хотела, а Джоджо взе такси до главната квартира на „Липмън Хай“ в Единбург — постройка от сив камък на криволичеща старинна улица. Джоджо се влюби в нея. Никлъс и Кам я приветстваха с учтиви, но не и възторжени думи. Но тя сякаш грееше. Щастлива беше да е тук. Всичко беше тъй древно.

Представиха я на още седмина други служители и й показаха кантората, малката заседателна зала, дори и помещението за хранене.

— Тук аз и Никлъс притопляме на микровълновата печка купичките си с юфка за обед.

— Тъй е — избоботи Никлъс. — Или скромните си сандвичи.