Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Ти, Антон Каролан?

— Да, аз, на младини рисувах играчки войници много прецизно. Тогава го смятаха за педалска работа, но знаех, че един ден ще ми потрябва. Изрисувах си микробуса с известни анимационни герои. Бях си счупил крака и не можех да ходя, вместо това рисувах. Аз ще ти лакирам ноктите.

— Чудесно.

Покупката на ботите мина без драми — такъв страхотен ден — но стана време да си ходим. Като стигнахме партера, минахме през отдела за козметика, където ни пресрещна едно момиче, което ни попита дали не искаме да разгледаме гримовете. Забързах навън. Бях ужасена от тези жени, които в други случаи дори не биха ме забелязали.

— Лили — повика ме Антон. — Защо не пробваш да те гримират?

Категорично поклатих глава и само с устни прошепнах „НЕ“.

— Върни се — каза той. — Ела да видиш какво ще ти каже Руби.

Въпреки че не исках, седнах на високия въртящ се стол, където с памуче ми почистиха лицето, докато минувачите ме зяпаха.

— Имате хубава кожа — каза Руби.

— Нали, страхотна е — възкликна Антон. — Дължи го до голяма степен на мен. Аз й купувам козметиката.

— Какви марки ползвате обикновено?

— „Джо Малоун“ — отговори Антон. — „Перспективс“ и „Клиник“. Всъщност не аз й купувам продуктите на „Клиник“. Получава ги безплатно от една нейна приятелка на име Ирина.

— Ще поставя лека основа — предложи Руби.

— Добре — въздъхнах аз. Каквато и да е основата, лека или тежка, беше добре дошла. Да седиш в „Селфриджис“ с негримирано лице беше някак си невъзпитано. По закона за всеобщата гадост явно щях да срещна някой познат. Джема мина набързо през главата ми, въпреки че живееше в Дъблин.

Руби си вършеше работата, докато Антон не спираше да пита:

— Какво е това розовото? Какво правите, че очната линия да стане толкова тънка?

И когато тя приключи, изглеждах далеч по-добре.

— Хубава си, скъпа — усмихна ми се Антон и после обясни на Руби:

— Тя ще участва в „Илевенсис“ в петък сутринта, сигурно ще бъде с тази блуза. Имате ли нещо, което да направи раменете й блестящи?

Руби измъкна блестяща пудра и, докосна раменете ми с дебела четка за грим.

— Трябва да вземем това — реши Антон. — Розовият грим и тънката очна линия, за да може Лили да си ги сложи в къщи сама. — После се обърна към мен: — Това е инвестиция.

Погледнах го. Каква ти инвестиция, но в момента не ме беше грижа.

— Харесва ли ти нещо друго?

— Може би основата — отговорих колебливо. — И ми харесва червилото.

— Значи и тях — нареди Антон на Руби. — И естествено спиралата за мигли.

— След всичко, което направи за теб — прошепна ми Антон, докато Руби вече опаковаше избраната козметика — ще бъде престъпление да не купим нищо.

Преди да залепи пликчето, Руби пъхна в него няколко безплатни мостри.

— Страхотно — възкликна Антон. — Толкова мило от ваша страна.

— О! — Руби изглеждаше изненадана от неподправената му признателност.

— Ще ви дам още няколко. — Тя взе още няколко, прибави ги към останалите и аз се усмихнах на себе си.

Антон не прибягваше до хитрости и се радвах, че хората го харесват. Той непрекъснато флиртуваше, но никога натрапчиво или досадно.

После Руби ни подаде блестящата торбичка и ние напуснахме магазина.

Бях в прекрасно настроение, весела от пазаруването, от хубавия си външен вид, от новите ми блестящи дрехи и лице, по които нямаше прах.

— Не искам да се връщам вкъщи.

— Много хубаво, защото няма да направиш нищо подобно, нали Зулема е у дома? Двамата с теб отиваме по живот.

Заведе ме в един частен клуб в Сохо, където изглежда познаваше всички. Седнахме в отдалечено облицовано с кожа сепаре, дискретно изолирани от другите. Антон не ме попита какво ще пия, нямаше съмнение, че ще бъде шампанско. Седях с новите си дрехи и красиво лице и закратко забравих и разрушената ни къща, пода, който скърцаше от разпиляната захар, и постоянното невидимо, но страховито присъствие на Джема.

Почувствах се страхотно, красива и лудо влюбена.

Известният фризьор в Сохо придаде обем на косата ми и тя стана много хубава. Антон свърши чудесна работа, като ми лакира ноктите, а новите ми дрехи и боти изглеждаха перфектно.

В последната минута разбрах причината за моето участие в програмата „Илевенсис“ — темата бе за нападения и обири. Въобще не ги беше грижа за книгите ми, единствено се интересуваха колко зле съм пострадала.

— Лежахте ли в болница? — една от състрадателните водещи се обърна към мен с изкуствено загрижен тон.