Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Нали имаме две кредитни карти. Още не сме ги изразходвали. Не знам за теб, но аз никога не се чувствам добре с кредитна карта, която не си е изчерпала лимита. Все едно съм оставил отворено кранчето на газта.

Той вече ме чакаше, а лицето ми беше като буреносен облак. Тръгнахме заедно.

— Хайде, имам нужда от черни панталони и някаква блуза. И по възможност най-евтините.

— Не. — Той се спря и накара и мен да спра. — Не. Нека се позабавляваме. Заслужаваш го.

— Да отидем на партера. Там цените са разумни.

— Не. Ще отидем на неразумния втори етаж. Там са хубавите дрехи.

Поех си дъх. После още веднъж. Предадох се. Обхващаше ме истинска еуфория. Той се грижеше за мен, затова не изпитах вина. Не се чувствах отговорна, а лека и въздушна.

— Лили, запомни, не сме тук да стоим дълго, а да се забавляваме.

— Добре, води ме.

На втория етаж Антон започна да разглежда дрехите, да ги сваля от закачалките и да ги мята на рамото си. Избираше неща, които никога не бих забелязала, и въпреки това някои от тях ставаха за носене, а други ме изненадваха с екстравагантната си кройка. Сякаш бе метафора на живота ми с Антон. Той разширяваше кръгозора, караше ме да видя живота от друг ъгъл, дори и облеклото си. За отрицателно време беше намерил консултант и двамата ме обличаха в хубави дрехи.

Накара ме да пробвам хиляди неща — къси кожени поли („Защото имаш красиви крака, Лили“), черна, женствена рокля с деколте („Имаш прекрасна кожа, Лили“).

Опитах да бъда много личности едновременно. Бях рок звезда, елегантна френска филмова актриса, строга библиотекарка. Мрачното ми настроение се разсея, смеех се и се забавлявах. Антон беше страхотен, мъж на големите жестове, с екстравагантност и визия.

Откакто започнахме да се срещаме, той редовно ми носеше подаръци — неща, които никога не бих се осмелила да си купя. Като чантичката от „Джо Малоун“, за която бях чела в едно списание и си мечтаех за нея, както шестгодишно момиченце си бленува розов велосипед. Рядко пътувах. Всъщност нямах нужда от тази малка и прекрасна чанта, но той беше наистина незаменим в дребните детайли и беше забелязал, че искам точно такава и въпреки че го умолявах да не харчи пари, подаръкът толкова ми харесваше, че спях с чантата. Не бих я дала дори на Зулема.

Глезеше ме, носеше дрехите в пробната. Забрани ми да гледам цената.

— Ще затворя вратата на пробната само ако ми обещаеш, че няма да гледаш етикетите.

След като повече от час пробвах хубави неща, реших в полза на черни панталони със зашеметяваща кройка и странно скроена блуза, която показваше раменете ми. Антон ме убеди да купя една от късите кожени поли и прилепналата кашмирена рокля.

— Мога ли да нося панталоните и блузата сега? — попитах.

В сравнение с всички тези хубави неща дрехите, с които бях облечена, изглеждаха стари и невзрачни. След като бях изтърпяла месеци сред прах и неудобства, жадувах за блестящи и нови неща.

— Можеш да правиш каквото пожелаеш.

Антон отиде на касата да плати и от изпълнените с копнеж лица на момичетата разбрах, че си мислят, че той е страхотен бизнесмен, а аз негова глезла. Ако само знаеха, че и аз, и той се молехме картите ни да не са минали определения лимит.

Но лимитът не беше изчерпан и роклята, полата и ужасните стари дрехи бяха опаковани. Като се отдалечихме от касата, Антон каза:

— Да вървим за обувки.

— Какви обувки, не предизвиквай съдбата.

— Няма нужда да я предизвикваме, тя е с нас.

Такъв си беше Антон. Когато е в добро настроение, животът с него е страхотен. Бях доволна, че бяхме заедно. Не му отне дълго да намери перфектните обувки — всъщност боти. Обух ги и те изглеждаха чудесни.

Антон ме погледна и заключи:

— Твои са.

— Но те са на Джими Чу. Дори не искам да знам колко струват.

— Ти си преуспял автор, чиито книги се продават много добре. Заслужаваш тези боти.

— Добре — не можах да сдържа истеричния си смях. — Защо не, по дяволите?

— Искаш ли да ги обуеш сега?

— Да. А какво да направя с косата си?

— Бланеид ти е записала час за утре сутринта в моден салон в Сохо.

Бланеид беше асистентката им с Мики.

— Според нея всички модели ходели там. Не ти е записала час за трансплантация на фоликули. Това не го правят. Но ще ти направят прическа, каквато ти пожелаеш.

— Да има обем — добавих страхливо.

— Да, с обем, и аз казах така.

— А ноктите ми? Не мога сама да се лакирам. Цялата се изпоплесквам.

— Мога да помоля Бланеид да ти намери маникюрист. Или аз ще те лакирам.