Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Не.

— Не? О, Господи — беше силно разочарована, но след като споделих колко съм се бояла да не пометна, сякаш се поразвесели.

По-късно по телефона ми се обадиха Вив, Баз и Джез, които ми казаха, че се гордеят с мен, ала коментарът на Деби беше:

— Знам, че нямате пари, но нужно ли беше да носиш парцали?

Повод за забележката беше страхотната ми нова блуза.

— Ха-ха-ха — чух престорения й смях.

Септември беше месец на възход и падение, ако говорим за финансите ни.

Антон и Мики прекараха по-голямата част от лятото в работа — сключиха предварителен договор за сценарий, финансиран от три отделни източника, и договори със сексапилната актриса Клои Дру и изгряващата режисьорка Сърета Павел.

Беше сделка, която щеше да изправи на крака „Ай-Кон“, всичко изглеждаше наред, договорите бяха готови за подписване, когато сценарият привлече вниманието на Холивуд. Докато се усетят, американските акули го откупиха и цялата сделка рухна като къщичка от карти. Антон изпадна в мрачна депресия.

Да гледам отчаянието му наистина бе ужасяващо, защото той беше вечният оптимист. Но прекалено много от начинанията му бяха пропаднали. Оплакваше се какъв е неудачник, как ни е провалил двете с Ема и как било време да се захване с друга работа.

— Мога да стана барман — каза той, седнал в леглото. — Или пчелар.

Все пак имаше и положителна страна. Мрачното му отчаяние като че ли повлия на майсторите. Без дори да ги подканяме, поставиха четирите трегера и дори измазаха най-голямата спалня.

Цялата седмица Антон не беше на работа.

— Направо не ми се излиза — мърмореше той. — Толкова е трудно да намериш добър сценарий, това беше големият ни шанс. Имам чувството, че никога няма да ни потръгне.

Прекарваше много време с Ема. По някакъв начин бе успял да разкара Зулема за седмицата. Подозирах, но не го попитах, вероятно й беше платил, за да не идва.

Антон стоеше на вратата на моя кабинет и ме гледаше как пиша. Лицето му изразяваше противоречиви емоции.

— Толкова много работиш — каза той и после извика:

— Ема, къде си?

Ема влезе, облечена в гащеризон на сини и червени хоризонтални черти.

Антон я погледна нежно.

— Приличаш на унгарски щангист — засмя се той и след това добави: — От 1953 година.

Чувствах, че вече се оправя.

Въпреки това никога не се върна напълно към старата си работа.

Многократно коментираше колко усилено работя, как парите, които влизат вкъщи, ги печеля аз, и как без мен нямало да имаме нищо.

Това ме плашеше, тъй като дори и в този момент всичките доходи да идваха от моята работа, не бях убедена, че ситуацията ще продължи вечно. Мъчех се да вдъхна увереност на Антон и подкрепях идеите му с цялата си енергия, за да започне да печели достатъчно, че да се почувстваме сигурни. Не ме радваше съзнанието, че всичко — от къщата до храната — зависеше изцяло от мен.

През последния ден на месец септември пристигна моят първи чек с процента за „Церовете на Мими“. Абсурдно голямата сума — сто и петдесет хиляди лири — изглеждаше като шега. Разплаках се от гордост. Взех томчето от прашната етежерка и се загледах във всички тези думи, чийто резултат бяха парите, които гарантираха нашата къща… Всичко беше чудо, от нещастното започване на книгата до невероятния й успех.

Антон ме снима как държа чека — сякаш бях спечелила от лотарията — после го целунах за сбогом, тъй като по-голямата част от парите вече бяха определени за нещо. За банката, за майсторите, за кредитните карти…

— Само ти и аз можем да имаме чек за сто и петдесет хиляди и два дни по-късно да останем без почти нищо — оплаках се на Антон.

— Но ги похарчихме за хубави неща — възрази той. — Виж, ние сме отговорни възрастни хора. Нали платихме първата вноска за къщата в банката. Сега няма да си я вземат обратно.

Потреперих. Мразех такива шеги.

— Съжалявам — извини ми се той. — Безгрижието на младостта.

— А следващата вноска е…

— На 13-ти ноември, когато ще подпишеш твоя нов договор с „Долкин Емери“.

Той замълча и аз почувствах, че отново изпада в мрачно настроение. Не, не и днес. Не когато наистина имахме причина да сме весели.

— Мразя, че всичко е на твой гръб — думите му звучаха нещастно.

— Недей — помолих го. — Поне днес не мисли така. Почини си поне един ден от тези мисли.

— Потисната съм — Миранда Йнглънд се обаждаше по телефона.

— Хормони — успокоих я аз. — Случва се, когато си бременна.