Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Нямах представа какво представляват въпросните тригери. Но какво значение имаше? Нали от тях започнаха всички злини?

Една прашна утрин Антон закусваше мюсли, преди да тръгне на работа. Изведнъж, гледайки лъжицата си, възкликна:

— Това май е прах.

Бръкна с пръсти в купичката си.

— Погледни! — Той го протегна към мен. — Прах е.

— Овесено брашно е.

— Отвратителен прах.

Настоях да го разгледам по-отблизо.

— Прав си, това е прах.

Сигурно сега вече щеше да им звънне.

Обади се на бригадира им Мако и новините бяха ужасяващи: трегерите бяха пристигнали, но майсторите започнали нов обект. Ще дойдат, щом могат.

Крещяхме, заплашвахме и умолявахме, вдигнахме голям шум. Непременно да дойдат. Къщата е в ужасно състояние. Не можем да живеем така.

След повече от седмица, през която Антон и аз се редувахме да им се обаждаме и да настояваме с възможно най-твърд глас да се върнат на работа и да я свършат в срок от седем дни, те просто ни се изсмяха.

Криво-ляво Антон успя да изкопчи някакво обещание. Щяха да пристигнат следващия понеделник. Заклеха се в живота на майките си, че ще бъдат тук с трегерите в понеделник.

Дойде четвъртък. Три дни по-късно.

— Не, Антон, от тях няма ни вест, ни кост.

— Твой ред е да им звъниш.

— Извинявай, но не съм съгласна. Обадих се още сутринта.

— Не беше ти, а Зулема.

— Защото я подкупих.

— И с какво този път?

Поколебах се.

— С фон дьо тена ми.

— Който ти подарих? От „Джо Малоун“?

— Да — отвърнах аз. — Много съжалявам, не се сърди. Наистина ми харесваше, но не ми се искаше да им се обаждам, а нея много я бива да ги убеждава. Поне не й се подиграват.

— Всичко това отиде твърде далеч — викна внезапно Антон с неумолима решителност. — Ще потърся съвет от адвокат.

— Не! — помолих аз. — Тогава те наистина никога няма да се върнат.

Многократно бях чувала, че само да споменеш, че ще използваш услугите на адвокат, играта приключва.

— Моля те, Антон. Само това не бива да правим. Нека продължим да им се подмазваме.

— Добре, аз ще им звънна — промълви той.

Тогава си спомних, че се бях съгласила да го освободя от това задължение, тъй като предния ден беше на зъболекар да му сложат пломба.

Принудени постоянно да звъним на строителите, с Антон бяхме изградили едожна система от задължения, освобождаване от такива и награди. Тъй като моята работа беше по-добре платена от неговата, той се обаждаше два пъти дневно на строителите, а аз само веднъж.

Позволяваше се да използваме и трети лица, стига да можехме да ги убедим. В понеделник подкупих Зулема с козметика.

Антон се опита да убеди Ема да им звъни. Болестта също беше причина за освобождаване от тегобата да се говори с майсторите. Посещението при зъболекаря освобождаваше Антон от тази отговорност.

— Забравих за твоя зъб, няма да се обаждаш — казах му. — Моля те, не се тревожи, аз ще свърша тая работа.

След това великодушно предложение им се обадих.

Да можех да накарам Зулема да ме замести.

А, да, за Зулема: тя беше нашата детегледачка. И беше част от нашия нов малък и храбър свят — нова къща, аз, която пишех своята следваща книга, и т.н.

Тя беше висока, хубава, волева латиноамериканка, пристигнала преди три седмици от Венецуела.

Плашех се от нея. Антон също. Дори постоянното капризничене на Ема намаля в нейно присъствие.

Пристигането или по-точно нахлуването й в нашия живот по план трябваше да съвпадне с края на строителните работи. Надявахме се да я посрещнем в хубава къща, стана ясно, че домът ни ще бъде в пълен безпорядък, когато тя дойде. Обадих й се да я спра, но тя беше неумолима като компютърно програмирана ракета.

— Идвам.

— Да, но Зулема, тук прилича на строителна площадка.

— Аз ииидвам.

Антон и аз се изтрепахме да приготвим спалнята в задната част на къщата — единствената стая с още цели стени. Дадохме й нашето легло с железен обков и най-хубавия ни юрган и всъщност всичко изглеждаше чудесно и много по-красиво в сравнение с нашата стая или тази на Ема. Но Зулема хвърли бегъл поглед на къщата, опасана със скеле и цялата посипана с прах, и в миг обяви:

— Живеееете като животни. Няаама да остана тук.

Със стъписваща бързина си намери приятел — някой си Блъджърс. (Що за име?) Той имаше хубав апартамент в Крикълууд и тя се нанесе при него.

— Дали няма да ни позволи и ние да отидем с нея? — попита Антон.

Зулема много ни помагаше. Прекалено много. През целия ден буквално надзираваше Ема, и то толкова добре, че бях свободна да пиша, но Ема ми липсваше и всъщност нямах особено голямо желание да имаме детегледачка. Сумата, която й плащахме, беше толкова мизерна, че направо се червях от срам — въпреки че й давахме много повече от обичайното за такава работа, както разбрах, когато се опитах да споделя чувството си за вина с Ники. (Ники и Саймън, на които най-после се роди мечтаното бебе три месеца, след като родих Ема.) Ники ми каза: