Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Саймън и аз плащаме на нашата детегледачка половината от това, което вие давате, и тя е много доволна, че има работа. Като си помисля за Зулема, която учи английски и работи легално — и то в Лондон, вие направо й правите услуга.

Тъй като Зулема живееше на друго място, тя не беше денонощна детегледачка, но не ме беше грижа. Дори чувствах облекчение, че не живее под един покрив с мен. Как можех въобще да се отпусна? Да живееш с някой друг, и то непознат, винаги е трудно, дори и да е прекрасен човек. А Зулема не беше тази категория. Все пак работеше много, без съмнение. Имаше и силно чувство за отговорност. Може да се каже, че беше честна, като се изключи фактът, че се къпеше с моя шампоан. (Не можех без него, това беше единственото, заради което склонявах да се изкъпя в ужасната стара баня.) Зулема дори не беше забавна. Ни най-малко. Всеки път, когато я погледнех — буквално ужасяващо красива, сърцето ми се свиваше.

— Зулема — извиках я аз.

Тя побутна вратата на кабинета ми. Изгледа ме намръщено.

— Храня Ема.

— Ами… благодаря.

Ема се появи между краката на Зулема и ми намигна, дали беше конспиративно?… Нямаше и две години. Малка бе, за да намига така. После изтопурка нанякъде.

— Зулема, би ли позвънила на Мако. Този път го помоли да дойде.

— Какво ще мий дадееете?

— Ъъ, пари ли искаш? Двадесет лири? — Не трябваше да й предлагам пари, самите ние имахме голяма нужда от тях…

— Харееесвам мноого нощния ви крем против бръчки.

Погледнах я умолително, беше любимият ми крем. И то съвсем нов. Но имах ли избор?

— Добре. Както е тръгнало, ще остана и без крем за лице.

Тя се върна след няколко секунди.

— Той каза, че ииидва.

— Вярваш ли му?

Тя сви рамене и ме изгледа. Какво я беше грижа?

— Ще взема крема за изглаждане на бръчки.

— Давай.

Зулема хукна нагоре по стълбите, за да се намаже пред тоалетката, а аз останах да седя пред бюрото си. Може пък този път да дойдат. За секунда изпитах надежда и настроението ми се оправи. Тогава броят на „Литературни новини“ привлече погледа ми и ми напомни за страхотната сделка с книгата на Джема — бях забравила замалко — и отново се почувствах като собственик на потънали гемии. Господи, какъв ден.

В тъжно настроение отворих останалата част от пощата си, надявайки се, че тя няма да съдържа нищо откачено, защото откакто имах „успех“, получавах средно по едно побъркано послание на ден.

Пристигаха писма от хора, които търсеха пари, писма от хора, които казваха, че писането за магьосничество било дяволска работа и ще бъда наказана (това беше написано със зелено мастило), писма от хора, които бяха живели „много интересен живот“ и които искаха да ми продадат своята история (обикновено предлагаха като условие петдесет процента от печалбата), други, които ме канеха да прекарам с тях уикенда. (Не мога да ви предложа кой знае какво, но ще спя на пода, а вие на моето легло. Ще видите тукашните забележителности — часовника на кулата, който е точно копие на Биг Бен, а само преди шест месеца „Маркс и Спенсър“ отвориха вратите на новия си магазин — много елегантен!), трети ми изпращаха ръкописи и ме молеха да ги уверя, че ще се публикуват.

Всеки ден беше различен. Миналия ден бях получила писмо от едно момиче на име Хилари, бивша съученичка от Кенет Таун. Беше една от трите гаднярки, които правеха живота ми черен. Беше точно след като се преместих от Гилдфорд, когато животът ми се вгорчи от нещастие и страх, защото мама се готвеше да напусне татко. Хилари и двете й дебели приятелки бяха решили, че аз съм „задръстена крава“ и накараха всеки да ме нарича „нейна светлост“. Когато и да си отворех устата в клас, Хилари викаше, а другите пригласяха „Оо, ла ди-да“.

Разбира се, в писмото нищо подобно не се споменаваше.

Поздравяваше ме с успеха на „Церовете на Мими“ и оповестяваше, че много би искала да се срещнем.

— Е, нали си известна — презрително отбеляза Антон, фъфлейки заради болния си зъб. — Прати я да върви по дяволите. Ако искаш, аз ще го сторя вместо теб.

— Няма да й обръщаме внимание — отговорих аз, скъсах писмото и го хвърлих в кошчето. Колко странни могат да бъдат хората. Наистина ли Хилари си въобразяваше, че ще се срещнем? Не я ли беше срам?

Реших да споделя с Ники. Хилари тормозеше и нея. После се разколебах. Ники и Саймън ни бяха поканили на вечеря и въпреки че имахме къща, не знаех как ще им се реванширам за гостоприемството.

Върнах се отново към пощата си.