Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Отсреща обаче беше пълна тишина. И пак тишина.

— Антон? Чуваш ли ме?

— О, добре те чух. Толкова съм щастлив, че ми прилошава.

През останалата част от деня седях в кабинета и се опитвах да пиша, докато строителите сновяха из къщата ми и крещяха, като се обръщаха един към друг със странни имена. Аз щастливо се усмихвах.

Когато Антон се върна от работа, крадешком се огледа и промълви:

— Тя още ли е тук? — имаше предвид Зулема.

— Излезе за целия ден, но момчетата са още тук.

— Господи. — Беше впечатлен. В редките моменти, когато се появяваха, гледаха да се измъкнат към четири часа.

— Имам предложение — казах аз. — Но няма да ти хареса.

Той ме изгледа внимателно.

— Тъй като са тук лично, хайде да си поговорим с тях. Ще има повече тежест, отколкото като си говорим по телефона. Трябва да ги наградим за добре свършената работа. Четох една статия на тема как да се справяме с персонала. След това нека ги сплашим да свършат работата. Нещо като играта добро ченге, лошо ченге. Какво ще кажеш?

— Аз мога да бъда доброто.

— Не.

— Да те вземат дяволите.

— Хайде, хайде. — Заведох го в предната стая, където момчетата седяха върху новите трегери и пиеха чай с по няколко супени лъжици захар.

— Мако, Бонзо, Томо, Спацо. — Поклатих учтиво глава в тяхна посока. (Не бях убедена, че това са истинските им имена.) Благодаря ви, че се върнахте и извадихте старите трегери. Наистина махнахте старите както трябва… Ако поставите и новите толкова ефикасно, ще бъдем много щастливи.

Тогава дръпнах Антон, който стоеше зад мен, и го избутах напред.

— Както знаете, момчета, трябваше да свършите тази работа преди повече от три седмици — каза твърдо той, но изглежда загуби самообладание. Поклати глава и продължи: — Моля ви момчета, тук наистина се побъркваме. Имаме и малко дете. Ъъ, благодаря ви.

Тръгнахме си, а като затворихме вратата, стаята се взриви от кикот. Отново отворих вратата. Мако си търкаше очите и каза.

— Горките хора.

Насаме, Антон и аз си разменихме най-различни погледи и аз първа проговорих:

— Е, мисля, че всичко мина по-скоро добре.

Антон и аз бяхме в леглото. Беше едва осем часа, но вече лежахме в задната спалня, единствената стая в къщата, където стените бяха цели. Бяхме преместили телевизора преди три седмици и повечето време прекарвахме тук. Тъй като нямаше на какво да седнем, лежахме в леглото.

Аз преглеждах каталога на „Джо Малоун“, като си представях, че живея сред тези страници, в чист, здравословен и обезпрашен свят. Антон гледаше някаква комедия, защото беше сключил договор с Клоуи Дру, която играеше младата екзотична героиня, а Ема маршируваше по жакетче и панталонки и любимите си розови чорапки, с които не се разделяше дори в леглото. Пълничките й крачета изглеждаха като от дунапрен.

— Ема, приличаш на борците от цирка — Антон хвърли бегъл поглед към нея, вниманието му беше приковано главно към екрана. — Само ти липсват мустаци.

Ема имаше любими вещи — гаечният ключ, Джеси, къдравото куче, което Вив, Баз и Джес бяха й подарили и което също се наричаше Джеси. Беше ги преместила от единия край на стаята в другия и ги беше подредила както тя си знаеше.

— Динки — каза тя.

Косатай бе пораснала странно — два дълги кичура отпред, а отзад беше къса, както и отгоре на главата. Изглеждаше като нескопосно подобие на прическа от шестдесетте, но беше най-сладкото същество. Можех вечно да я гледам и да й се възхищавам. Почаках, докато програмата на Антон свърши, преди да му покажа страницата в „Литературни новини“ за Джема. Гледах го, докато го четеше, изучавах лицето му, опитвайки се да отгатна отговора.

— Какво мислиш — попитах аз. — И моля те, не бъди толкова оптимистично настроен и не ми казвай, че нищо не означава.

— Добре — започна той, — малко е странно. Как е успяла да се добере до твоя агент и твоя издател?

Ако Антон, вечният оптимист, мислеше, че е странно, това означаваше катастрофа.

— Книгата не е за нас, каза Джоджо.

— Добре, това е хубаво. Не е като да те ръгнат с кол в окото.

— Но Джема е казала на Джоджо да ме поздрави. Всичко това… знам, че е нелогично, но се чувствам ужасно… страхувам се. Като че ли нещо чудовищно ще се случи.

— Какво например?

— Не знам. Струва ми се, че ще разруши всичко между нас.

— Между теб и мен? Тя не може да ни навреди.

— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш и никога няма да ме оставиш.

Той ме погледна възможно най-сериозно.

— Но ти знаеш, че е така.