Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Днес имаше писмо от някоя си Бет, която ми беше изпратила ръкописа си месец по-рано и ме молеше да го дам на издателя си, което и направих. Въпреки това Таня навярно не го бе харесала толкова, че да го публикува. После получих от Бет гневно писмо, с което ме обвиняваше, че съм егоистка. Мерси много, Бет, казах си аз. Браво на мен, че съм й провалила шанса да издаде ръкописа си, като се има предвид, че аз си имам всичко. Мислела си, че съм добра, но явно грешала. Докато била жива, нямало да си купи моя книга, щяла да разкаже на всеки каква съм всъщност.

Беше време да забравя за писмата и да поработя.

В новата ми книга се разказваше за един мъж и една жена, които са били приятели като деца и отново се срещат като възрастни. Почти четиридесет години по-рано, петгодишни, те са станали свидетели на убийство. Тогава не разбират какво са видели, но като се срещат отново, нещо отключва заспалите им спомени. Вече женени за други, двамата започват да разследват какво се е случило и така се сближават. Но браковете им се разпадат.

Не това исках да напиша, сюжетът ме караше да се чувствам нещастна, ала пръстите ми продължиха да изграждат историята върху клавиатурата.

Намръщих се пред екрана, за да демонстрирам заетост, и продължих. Давах най-доброто от себе си. Пишех думи, именно думи — но дали бяха достатъчно добри?

Прозявах се. Сънят ме обгръщаше като одеяло и ми беше трудно да се концентрирам. Предишната нощ се бях будила няколко пъти. А нощта преди това…

Повечето нощи Ема се будеше три или четири пъти и макар на теория Антон да ме отменяше, на практика аз бях тази, която притичваше. Аз си бях виновна — държах да се уверя, че е добре, а и посред нощ ме предпочиташе пред Антон.

Реших да си направя кафе. И то веднага щом Зулема излезеше за целия следобед. Не можех да понеса мисълта да стоя в кухнята и да водя разговор с нея, докато чакам чайникът да заври. Вслушах се в познатите шумове. Много ми се искаше малко да поспя, но тогава Зулема щеше да види колко съм жалка, което си беше истина.

В този момент я чух да изнася Ема навън. Изтичах до кухнята, направих си кафе и поднових работата си. Когато броячът на думи отчете, че вече съм написала петстотин, спрях. Но си знаех, че четиристотин и седемдесет са глупости. Дано и тази книга не стане тъжна.

Мислех да потърся съвет или да се поразнообразя — звъннах на Миранда, да Миранда Инглънд, няма грешка. Когато се срещнахме при моето първо злощастно даване на автографи, си помислих, че тя е толкова далеч от мен, колкото и звездите. После случайно се засичахме на няколко последователни литературни събития — годишната пресконференция на „Долкин Емери“, партито на авторите — и тя се оказа извънредно сърдечна. Антон реши, че се държи мило, защото имам успех като писателка и навярно беше прав. Но тя бе различна от представата ми за нея. Разбрах, че е преживяла ужасни моменти, опитвайки се да роди дете, и това я направи по-човечна в моите очи. По-късно успя да забременее и спря да пише, тъй като имаше опасност да пометне, но все още беше склонна да слуша за моите творчески неволи.

— Закъсала съм го — рекох аз и обясних своята дилема.

— Когато не върви — посъветва ме тя, — вмъкни любовна сцена.

Но аз не смеех да пиша подобни неща. Татко можеше да ги прочете. Изведнъж долових шум от мотора на камион. В този момент на външната врата се звънна и се чуха гласове от стъпалата пред къщата. Мъжки гласове, гръмогласни, на изпоцапани с катран и цимент работници. Идваха към нас. Възможно ли бе? Хвърлих поглед през малкия прозорец. Те бяха! Мако и неговият екип най-после бяха пристигнали да оправят къщата!

— Миранда, трябва да свършвам! Благодаря ти.

Струваше си да загубя фон дьо тена и нощния си крем за лице. Можех дори да целуна Зулема. Стига да не ме беше страх, че ще превърна в стълб от сол.

Отворих външната врата и пуснах групата на Лудия Пади да влезе. Тъй като всички ми изглеждаха еднакво, никога не бях сигурна в точния им брой, но днес бяха четирима. Колата отвън беше натоварена с дълги и дебели греди — прословутите трегери! Като крещяха и се опитваха да ги подредят, за да ги внесат по-лесно, майсторите ги понесоха нагоре по стълбите, охлузвайки стените и съсипвайки подовете. Май щеше да се наложи да сменяме и паркета, но бях прекалено щастлива, за да се ядосвам.

Телефонирах на Антон.

— Те са тук! С трегерите! Докато говорим, вадят старите да ги сменят с нови! Оставят огромни дупки в стените!