Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Целувки: Марк

Джоджо изумена се втренчи в екрана. Нима Марк я предаваше? Ноември беше много, много далеч; толкова далеч, сякаш никога нямаше да дойде. Да не би да го беше дострашало?

Подобна възможност дотолкова я изплаши, че се изненада от себе си. Стана и нахлу в кабинета му.

— Какво става?

— С какво?

— Разбрахме се за август, сега го променяш на ноември. Ако мислиш да се застъпваш за мен, забрави. Ще станеш за смях.

Марк повдигна веждите си в учтив въпрос.

— Някои от съдружниците — Джослин Форсайт, Никлъс в Шотландия са семейни. — Той беше спокоен, дори студен, но Джоджо достатъчно добре го познаваше, за да разбере, че е ядосан. Когато беше напрегнат, изглеждаше прекалено едър за костюма си. — Няма да одобрят разтрогването на брака ми. Никой от съдружниците няма да изпадне във възторг. Не искам да рискуваш да загубиш гласове.

Трябваше да признае, че… и на нея й бе минало през ума.

— Това е решение… предложение… единствено с оглед на кариерата ти.

Тя кимна, донякъде уплашена от резкия му тон.

— Но Джим вече знае — възрази. — Олга навярно предполага. И се обзалагам, че Ричи е разказал на всички как ни е видял заедно.

— Може би, но едно е да имаме връзка, друго е да напусна съпругата си и да се застъпвам за теб.

Премисли думите му: беше прав. По-добре беше да почака. А и ноември щеше да дойде малко след август. Само че…

— Обикновено аз съм тази, която отлага големия ни ден.

— Забелязал съм — отговори сухо той.

— Много си търпелив.

— Ще те чакам вечно… Въпреки че естествено бих предпочел да не се налага.

— Значи ноември. Кога? В деня на решението?

— Защо не изчакаме, докато официално го обявят в „Литературни новини“? Да не развалим всичко в последния момент.

— Пак правиш така.

— Какво?

— Плашиш ме.

— Няма от какво да се боиш.

— Освен от самия страх.

— И от чудовищата в гардероба.

— И от огромни скали, падащи от небето върху главата ти.

— Именно.

Вторник сутринта

Първото писмо, което отвори, беше от Пол Уитингтън, който отхвърляше книгата на Джема. Оставаше само „Нокстън Хаус“ и после щеше да се наложи да се обърне към независимите издатели. На този етап от играта едва ли имаше възможност да я продаде, а ако успееше, щеше да е за съвсем скромен аванс, едва ли повече от хиляда лири.

— Изберете следващия си редактор много внимателно, госпожо Харви — каза Манодж. — Може да е последният.

Тя се спря на Надин Стайдл и се насили да звучи ентусиазирано.

— Имам самороден диамант. — Използва думите на Каси, харесаха й.

Но фразата не беше достатъчна да убеди Надин и в четвъртък сутринта Джоджо получи отрицателен отговор.

Четвъртък следобед

— Таня Тийл те търси на първа линия. Приемаш или отказваш?

— По-добре да си завра ръждив пирон в окото.

— Не те питах това. Приемаш или отказваш?

— Добре. Приемам.

Чу се изщракване, след което тревогата на Таня се прокрадна по жицата.

— Джоджо, заради Миранда следващото лято се очертава като лошо.

Пак онази бременната писателка!

— Трябва ни женски роман, да запълни мястото на Мирандиния.

— Имате толкова много автори.

— Прегледах с какво разполагаме и всяка книга, която излиза идната година, или е обвързана с определено време за промоция, или няма да бъде готова до май.

Какво искаш да направя, зачуди се Джоджо. Да взема да го напиша?

— Мислех за онова ирландско писание, което ми изпрати — продължи Таня. — Ще свърши работа. Успя ли да го продадеш?

Ставаше дума за книгата на Джема Хоган, която Джоджо така и не пласира.

Но нямаше да си признае пред Таня!

— Може да ти излезе късметът. Все още е на разположение, но имам оферти от две къщи за романа…

— Колко? — прекъсна я Таня. — Десет хиляди?

— Ами…

— Двадесет? Тридесет тогава.

Джоджо нищо не отговори. И как би могла. Таня наддаваше срещу себе си.

— Тридесет и пет?

Джоджо нанасе удара си.

— Сто за две книги.

Таня прошепна:

— Боже! — После с нормален глас попита: — Има ли втора книга?

— Определено. — Не беше сигурна, но беше възможно.

— Шестдесет за едната — каза Таня. — Толкова мога, Джоджо. Не искам друг автор, имам си достатъчно. Нека реша този проблем.

Не беше идеално. Сделка за две книги винаги беше за предпочитане, защото означаваше, че издателят се обвързва с автора.

И все пак да сключиш сделка беше по-добре, отколкото да не го направиш. Шестдесет хиляди бяха повече от хиляда. И кой знае, ако книгата се продаваше добре, можеше да уреди втори договор на Джема за много по-голяма сума.