Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Мъже, помисли си тя с презрение. Безполезни твари с ум и пенис, които не могат да бъдат използвани едновременно.

После гневът й се насочи към жените, които си събличаха дрехите за удоволствие на мъжете и пречеха на работата на другите жени. Как мъжете да уважават работещите жени, щом могат да платят на други жени, за да се събличат пред тях? Как след това да не приемат всички жени като играчки?

Като жена с професия винаги беше считала, че има достъп навсякъде. Е, явно е грешала. Тя беше способен агент, но нямаше как да си създава връзки, като плаща на стриптийзьорки. Мъжете обаче имаха и това преимущество. Тази несправедливост я удари като шамар. Мъжете и тъпите им пишки управляваха света — за момент Джоджо почувства, че излиза от равновесие. Беше бясна и, необичайно за нея, потисната.

Нямаше как да не е тъжна: беше рожденият ден на Марк и тя искаше да го отпразнуват заедно. Вместо това по някое време Каси щеше дойде, за да го отвлече в някакъв старовремски хотел с легла с балдахини, вечери от седем блюда и басейн в римски стил (беше го проверила в Интернет).

Петък следобед

Денят продължавате да бъде лош. Точно след обяда й позвъни Хариет Дж. Евънс.

— Е?

— Съжалявам, не.

— Но не си имала време да я прочетеш!

— Прочетох достатъчно. Вярно е, че ме забавлява, разсмива ме, но има прекалено много като нея. Извинявай, Джоджо.

Следващият!

Пол Уитингтън от „Тор“. Беше мъж, но се справяше добре с комерсиалните романи — за разлика от мнозина редактори, не мислеше, че трябва да се срамува от чувството си за хумор.

Джоджо му се обади, превъзнесе „Таткото беглец“, сякаш беше следващата книга на годината, и Пол обеща да я прочете през уикенда.

— Манодж! Изпрати куриер!

В три и тридесет имаше среща с Иймън Фарел, автор и голям досадник. Той се появи в четири без пет, миришещ на тютюн, пържено и „Пако Рабан“, с едва доловим дъх на урина. Тъй бе, защото беше гений. Понеже бе един от най-добрите й автори, отстъпващ само на Нейтън Фрей, Джоджо беше принудена да го целуне. Не се случва често, но понякога си мразя работата, помисли си печално тя.

Той седна срещу нея, облечен с дрехи, които изглеждаха, сякаш са били завързани за задницата на някоя кола и са ги влачили из града часове наред — друг белег за гениалността му — и се заоплаква в продължение на чисти четиридесет и пет минути от всеки писател на планетата. След което рязко стана и каза:

— Е, отново отивам да се ядосвам.

— Ще те изпратя до асансьора.

По коридора се разминаха с Джим.

— Джоджо, ще се бавиш ли много?

Хубаво ли прекарахте снощи, да плащате на жена си събличат дрехите? Тя потисна яда си.

— Не, веднага се връщам.

— Отбий се при мен.

— Кой е този? — попита Иймън. — Джим Суийтмън, който урежда правата за екранизация? Който прати оня боклук на Нейтън Фрей в Холивуд? Прави ли нещо по моя въпрос?

— С твоя боклук? Ще видим.

— Моля?

— Асансьорът е тук — натъпка го вътре, заедно с вонята му. — Пази се, Иймън. Ще ми липсваш.

Вратите се затвориха с плъзгане, отнасяйки Иймън Фарел надалеч. Какво облекчение! Обичайните й способности на бавачка на авторите днес я бяха изоставили. С олекнало сърце тръгна да се връща — и в другия край на коридора видя Марк с някаква руса жена. Писателка? Редакторка? Всеки нерв в тялото й се напрегна, като разбра, че е Каси.

Която не беше същата, каквато я помнеше. По-висока и по-стройна, с бяла риза и КАКВО? О, мили Боже! Не можеше да бъде. Но погледна отново — така беше! — мозъкът й се парализира при тази мисъл. Тя носи моето сако. Тя е над четиридесет, за какво, по дяволите, й е сако от „Уисълс“? Модел, който няма да се носи след три месеца. Нещо, което аз се поколебах да си купя, а съм само на тридесет и три.

Марк я видя, лицето му се изопна от тревога, размениха погледи, които подобно на светкавици прорязаха коридора. Джоджо понечи да се обърне кръгом и да побегне към асансьорите, но щеше да е прекалено очевидно; трябваше да тръгне към тях. Коридорът заприлича на тунел, от който нямаше път за бягство, нямаше врати, в които да се шмугне, и измина цяла вечност, докато извърви шестте метра, които ги деляха. Каси стъпваше по-бързо от Марк, гласът й беше висок и тя сякаш го гълчеше за нещо.

— Глупав мъж, такъв — каза тя, след което се засмя.

Когато ги стигна, Джоджо сведе глава, промърмори: „Здравейте“ и се промуши покрай тях, но чу Каси ясно да казва:

— Здравей.

По дяволите.