Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Знаех си. Писано ми е тя да ми бъде редактор.

И въпреки че Джоджо не вярваше какво е писано и какво не, беше впечатлена.

За около пет минути Таня я отказа. Заяви, че книгата е миличка, всъщност напомняла последната книга на Миранда Инглънд, но не била достатъчно добра.

Дявол да го вземе, рече си Джоджо. Тези книжлета й купуваха лака за нокти, но искаха много работа, а отплатата беше скромна.

Кой беше следващият? Патриша Евънс от „Пелъм“. Но Патриша не й беше простила, че не прие предварителното предложение за „Любовта и фереджето“. След като два дни умува над „Таткото беглец“, редакторката изпрати стандартно писмо за отказ. Джоджо можеше да се обзаложи, че Патриша не е чела книгата. Наред беше Клер Колтън от „Садърн Крос“. Така че, въпреки че нямаше добри новини, позвъни на Джема. Политиката й беше редовно да се обажда на всичките си автори, без значение колко малко приходи й носеха, и да ги в държи в течение.

— Не съм я продала още, Джема. Отказаха ми от още две места. Но не се тревожи, тук има предостатъчно издатели.

— Не можем ли отново да опитаме при редактора на Лили Райт?

— Не, определено не можем.

— Добре. Ще помисля за ново име.

— Изненадай ме.

— „Предателство“.

— Прекалено в стила на Даниел Стийл. Всъщност знаеш ли, не е моя работа да ти го казвам, но някак трябва да излезеш от стереотипа. Всичките заглавия, които избираш, са, как да кажа, мрачни.

— Защото аз съм мрачна.

— Е, както и да е. Обади ми се, когато измислиш подходящо заглавие.

Четвъртък сутринта

Брент и Тайлър, двамата агенти от Асоциацията на творците, пристигнаха и фоайето блесна като огряно от слънце. Брент беще рус, а Тайлър — тъмнокос, но и двамата притежаваха прекрасен слънчев загар и излъчваха очарованието на Западния бряг през всяка пора на кожата си. Носеха ленени панталони и памучни блузи — и въпреки че и двамата бяха уморени от часовата разлика, очите им блестяха. Освен това имаха подозрително хубава кожа.

Джим Суийтмън представи Джоджо като жената, открила „Любовта и фереджето“.

— Дължим ви голяма благодарност — прекалено драматично заяви Брент.

— Да, нямаше да сме тук, ако не бяхте вие.

— И нямаме търпение да прочетем и другите ви автори. Чухме възхитииителни отзиви за тях.

— Възхитииителни.

— Наистина великолепни.

Джоджо се засмя.

— Радвам се да се срещнем, момчета.

На връщане към кабинета си се сблъска с Марк.

— Запознай се с красавците от Асоциацията — промърмори тя с крайчеца на устата си. — Пред тях ние, останалите, приличаме на излезли от „Нощта на ходещите мъртъвци“.

Марк им хвърли един поглед.

— Те са единственото цветно петно в този черно-бял свят.

— Като пътят с павета от „Магьосникът от Оз“.

— Или детето с червеното палто в „Списъкът на Шиндлер“. Е, аз съм на линия.

— Внимавай. Ще ти се нахвърлят като глутница вълци.

— По-скоро като хлебарки — тихо й отговори Марк, когато десет минути по-късно се срещнаха в заседателната зала за кратка поздравителна церемония.

Всички от агенцията присъстваха. Тук беше Дан Суон, който изглежда вече никога нямаше да свали мъхнатата си шапка — с нея добиваше вид на отявлен ексцентрик, реши Джоджо. Той седна до нея и се загледа хипнотизиран в почернялата от слънцето двойка.

— Приличат на хора — прошепна. — Само че са по-лъскави.

После пристигна Джослин Форсайт, вървейки вдървено с костюма си в дискретно райе, англичанин до мозъка на костите си, и нарече Брент „стари друже“, а Тайлър — „мило момче“.

След това изгряха Лобелия Френч и Орора Хол, които, както обикновено, гледаха през нея като през празно пространство, след тях почитаемият Таркин Уентуърт, който й хвърли поглед на неприкрита омраза.

Но имаше една особа, ненавиждана дори повече от нея и тя тъкмо влизаше — Ричи Гант, който изглеждаше по-непривлекателен от обикновено. За секунда и четиримата се оказаха сплотени в презрението си към него.

Олга Фишър седна от другата й страна и погледна Брент и Тайлър.

— Великолепна кожа, какво ще кажете?

— Интересно, какъв нощен крем използват?

— „Ла Мер“ — питах ги. Имам филм за африканската дива свиня. Не са най-красивите създания, но са интересни. Ще оставя касетата на онова момче.

— Манодж. Вече е за постоянно. Луиза няма да се връща.

— И аз, ако бях майка на онова сладко ангелче, нямаше да помисля да се върна на работа.

— Нямаше ли? — а я наричаха „Мъжетрошачка“.