Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Току-що повърнах.

— Какво очакваш — обади се Джоджо. — Медал ли?

— Просто ви правя съпричастни. Но ако му подариш първото издание на някоя книга, няма да можеш да му напишеш посвещение, защото жена му ще види.

— Ти си слушала! — установи Анди.

— Мога едновремено да повръщам и да слушам.

— Тя поиска моето мнение. Аз съм мъж. Би могла да напише нещо, ако Марк държи книгата в кабинета си.

— Деца, престанете да се дърпате. Не бих написала нищо върху никоя библиографска рядкост и точка.

Беки ритна Анди с крак.

— Дай ми нещо да не ме боли.

— Кажи вълшебната думичка.

— Моля.

— Моля те, погледни ме — обърна се тя към Джоджо. — По пижама съм в три следобед, цепи ме главата, в стомаха ми бушува вулкан. Тия Уайът наистина знаят как се прави купон!

— Вярно, беше страхотно. Не беше ли Марина сладка с птичия си костюм?

— Ами Магнолия като Пуси Калор? (Пуси Калор — филмова героиня)

— А Магда… — и тримата изразиха възхищението си от Магда и когато от кухнята Анди нададе похотливи звуци, Джоджо тържествуващо добави:

— Не в сексуален смисъл.

Анди се върна с шепа, пълна с аналгетици.

— Май имаше поне петима Гандалфци.

— Според мен единият беше Дъмбълдор — уточни Беки. — Имаше купища мъже. Беше купон само за флиртове, стига да не си обвързан. — Тя се обърна към Джоджо: — Е, аз знам, че не си свободна, но мъжете снощи като че не бяха посветени. Излезе ли ти късметът?

— Не мога да се оплача. Изкарах един бавен танц с Гандалф, после се кълчих на „Треска в събота вечер“ и бях поканена на вечеря от един освежител за въздух.

— Освежител за въздух ли? Какъв точно?

— Едно от онези борчета, дето ги окачват по задните стъкла на колите.

— Онзи ли? Мислех, че е коледно дръвче. Хубав ли беше?

— Не успях много да го видя. Имаше нещо като човка на лицето.

— Видях те да танцуваш със Златната рибка — каза Анди.

Джоджо поклати глава.

— Ти танцува с него. Видях те. Колкото и да не бях на себе си, си помислих, че двамата сте си лика-прилика.

— Не. Бях се оплел в мрежите й. Не танцувахме, а се мъчехме да се освободим.

Понеделник сутринта, отваряйки пощата

Писмото беше отбелязано като лично и Джоджо помисли, че познава почерка. Скъса плика и извади листа.

— О, не!

Мила Джоджо,

Няма лесен начин да ти съобщя, но реших да не се връщам на работа. Знам, че ти обещах. Тогава наистина вярвах, че ще го изпълня, но не очаквах, че толкова много ще обичам Стела и не ще мога да понеса мисълта, че ще остава цял ден само с бавачката си. Когато с теб стане същото, ще разбереш за какво говоря.

Знам, че с Манодж си в добри ръце, и се надявам да останем приятелки.

С много обич: Луиза и Стела

Джоджо обичаше Луиза. Беше й дясната ръка, умница, която винаги й беше от помощ. Поне преди да роди и да се побърка. Новината не беше добра. Побърза да се срещне с Марк.

— Луиза няма да се връща.

— Ясно.

— Ти знаел ли си?

— Предполагах, че ще стане така. Случва се.

— Кълнеше се, че ще се върне.

— Сигурен съм, че тогава наистина го е вярвала.

— Навярно си прав — съгласи се Джоджо.

— Да потърсим ли нов човек, или предпочиташ да задържиш Манодж?

— Манодж ми харесва. Справя се доста добре — неохотно призна тя. — Луиза ми беше приятелка. И за теб знаеше. Предполагаше, че винаги ще се съмнявам в Джим Суийтмън.

Марк не отговори. Джоджо наруши настъпилата продължителна тишина.

— В петък имаш рожден ден. В осем часа, в моето легло те чака един специален подарък.

Мина известно време, преди той да отговори:

— Не мога — в гласа му се долавяше болка. — Каси организира празненство.

— Така ли? Какво?

— С преспиване в провинцията. Уеймаут Манор или нещо такова. Извинявай.

Джоджо успя да се стегне.

— Хайде, Марк, тя ти е съпруга.

— Какво ще кажеш за неделя?

— Става.

Когато съобщи на Манодж, че остава за постоянно, той бе толкова щастлив, че едва не заплака.

— Няма да съжаляваш за решението си — увери я той с треперещ глас.

— Вече съжалявам. Я се стегни. Някакви съобщения?

— Обади се Джема Хоган. Пита дали вече си продала книгата й.

Джоджо разтърка очи. Джема Хоган беше ирландката, която й изпрати поредица от имейли до приятелката й, в които се разказваше как бащай е напуснал майка й. Когато листите пристигнаха на бюрото на Джоджо, те още не бяха в цялостна книга, но бяха достатъчно забавни и смешни, за да предизвикат интереса й.

После двете се срещнаха — това беше най-необичайната среща, която бе имала. Всеки автор даваше мило и драго книгата му да види бял свят. Но тази Джема беше различна и в един момент Джоджо осъзна, че настоява да представлява жена, която нито е написала книга, нито иска да я публикуват. Мислеше, че повече няма и да я чуе, но няколко седмици след срещата Джема се обади, за да съобщи, че вече работи над книгата и след по-малко от месец готовият роман пристигна.