Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Сълзите й напираха, но тя направи върховно усилие, за да ги спре, докато Беки и Анди виновно се споглеждаха. Джоджо не биваше да плаче.

Тази нощ в леглото си се размисли. Чакаше да дойде времето, когато болката от липсата на Марк ще стане по-силна от тази, че ще развали брака му и ще остави децата му без баща. Това време още не беше настъпило.

Обичаше Марк, но нещо я спираше. Никога — освен на шега — не му беше казвала, че го обича, и той неведнъж беше признавал: „Изплъзваш ми се, Джоджо.“

Работата бе, че не искаше чувствата й да я завладеят до такава степен, че да извърши нещо, което да е в противоречие с моралните й принципи.

Но Анди беше прав. Тя и Марк поемаха прекалено много рискове. Сякаш искаха да ги хванат и някой друг да вземе решението вместо тях.

А какъв ще бъде животът им заедно? Къде ще живеят? Щеше ли да се наложи тя да продаде апартамента си? Не беше толкова страшно. Щеше да ходи на фитнес, досега стълбите я бяха поддържали във форма. Почти. Навярно щяха да си купят къща в предградията.

Но вече бе престанала да се страхува. Готова съм, установи тя. Почти. Тя и Марк щяха да пътуват до работата си заедно, щяха да спят заедно всяка нощ, щяха заедно да се събуждат всяка Божа сутрин и цялата криеница щеше да престане.

Не, не вярваше, че тръпката у Марк ще изчезне. Често казваха, че любовта се крепи на страхотния секс и не може да оцелее след прехода от откраднатите мигове към скучното всекидневие. Като изключим секса, който все още беше неудържим, всекидневните дребни радости им допадаха. Тя му готвеше вечеря, четяха списания, решаваха неразрешими кръстословици, обсъждаха работата си. Липсваха им само домашни пантофи.

— Марк, погледни ни — беше възкликнала тя предната неделя. — Сякаш сме женени от години.

— Това може да се уреди.

— Не.

Тя въздъхна в мрака. Щеше да причини страдание на други и да преживее срама, но трябваше да бъде твърда. За щастие умееше да прави неща, които не се харесват, но фактът, че го умееше, не означаваше, че й допада.

Събота вечер, домът на семейство Уайът

Магда отвори тежката дървена входна врата и извика, колкото й глас държи:

— ДЖОДЖО ХАРВИ, разкошна, ВЕЛИКОЛЕПНА жена! Мейзи, Марина! Джоджо е тук!

Развълнуваните русокоси сестри наобиколиха Джоджо, маскирана с вехтия си черен клин, пламтящите червени рога дяволската опашка и я заляха с обичта си. Дори и госпожа Уайьт, която предпочиташе да я наричат с малкото й име Магнолия и повече приличаше на тяхна сестра, се присъедини към тях.

— Колко си СЕКСАПИЛНА!

— Каква остроумна идея — да се маскираш като дявол! — добави Магда.

Което показва, че има хора, помисли си Джоджо, които заслужават да бъдат богати и красиви. Костюмите на сестрите Уайът бяха взети под наем — или нещо повече, навярно бяха специално изработени — и независимо от това, те се радваха на недодяланите й рога и опашка, сякаш бяха най-хубавото нещо, което са виждали.

Мейзи, с бялата си деколтирана рокля, представляваше Мерлин Монро, а Марина, с няколкото препарирани червеношийки, закачени по костюма си беше Типи Хедрен от „Птиците“ („Птиците“ — филм на Алфред Хичкок. — Б. пр. ), Магда бе маскирана като стройната и възхитителна елфическа кралица от „Властелинът на пръстените“.

— Джоджо, ужасно смешно е, но никога не съм си харесвала ушите, толкова са плоски и заострени, че исках да си направя пластична операция, но сега се радвам, че се отказах.

Магнолия се съгласи.

— Винаги съм твърдяла, че ако носиш нещо достатъчно дълго, то се връща на мода.

Възпитани момиченца, дъщери на Михаил, брата на Магда, подскачаха около тях. Едното освободи Джоджо от палтото й, другото прие подаръка и тържествено съобщи, че ще го занесе в стаята с даровете, а третото донесе на Джоджо коктейл с шампанско.

Празненството вървеше така гладко, сякаш професионалист го беше организирал, но всъщност Магда се бе погрижила сама и беше помислила за всичко: кът за отмора с приглушена светлина; кът за похапване с бюфет със закуски и ниски канапета; просторен дансинг с цветомузика и бар със „стая за лудории“. Сякаш от нищото под носа ти се появяваха подноси с напитки, до теб се озоваваше стол на минутата, когато ти се приискваше да седнеш, и красиви мъже ти хвърляха пълни с възхищение погледи в момента, в който осъзнаеше, че единствено ти си със саморъчно приготвен костюм. Всички бяха с взети под наем великолепни облекла. През първите пет минути Джоджо разпозна една горила, Гандалф, Розовата пантера, един рицар в пълно бойно снаряжение, озлочестена девица, още един Гандалф, една монахиня, Батман, трети Гандалф и две Марии Антоанети, и двете — мъже. Дори Анди се появи в костюм на Супермен, а Беки беше Жената-котка с прилепнал по тялото винилов гащеризон.