Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Марк трябваше да й каже! Някой знае нейните тайни, тя е в неведение — това я поставяше в крайно неприятно положение.

— Не бъди прекалено строга с Марк. Имаше нужда да сподели с някого.

Дори не можеше да позвъни на Марк, за да му се развика. Какъв глупак.

— Не се безпокой — добави Джим, — при мен тайната ти е в безопасност.

Джоджо не знаеше да му вярва ли. Не можеше да разбере дали да му се довери. Изведнъж изпита силен страх.

— Трябва да си тръгвам. — Тя си прибра нещата, обади се по телефона и извика такси за Беки и Анди.

В таксито гневът й към Марк внезапно се изпари и тя си помисли: „Няма да стискам зъби до следващия път, когато го видя.“ Така че му писа: „Обади ми се.“

Почти на минутата телефонът иззвъня.

— Каква е тая история с Джим Суийтмън? — попита тя.

— Той вече знаеше.

— Не, не е знаел. Просто не си в час, Марк. Навярно Джим си е мислел, че знае, но докато не си му казал, не е знаел със сигурност. Capisce? (разбра ли (итал.). — Б. пр.)

— Джоджо, той ме засече пред твоя апартамент в девет и тридесет миналата неделя сутрин.

— Така ли? Как?

— Минаваше по улицата с колата си.

— Защо ще идва насам?

— Живее в Уест Хампетед. Недалеч от вас. Хвана ме на местопрестъплението. Повярвай ми, Джоджо, опитай се, това беше положение, което не можех да обясня. Щях да го направя, ако имаше как.

Тя замълча. Поемаха толкова много рискове, беше неизбежно в един момент да ги хванат. Но защо трябваше да е човек, с когото работеха?

— На Джим може да се вярва — каза Марк.

— Надявам се. — Имаше още нещо, което искаше да изясни. — Защо не ми каза, че той знае?

— Казах ти — звучеше объркан. — Написах ти имейл. Веднага щом излязох от кабинета си.

— В колко часа?

— Четири, четири и половина.

Не беше проверила пощата си. Беше петък, щяха да празнуват и тя беше решила да отиде направо в кръчмата. Обикновено не постъпваше така. Направила бе грешка.

— Добре — Марк не беше виновен. Не бе направил нищо лошо. — Извън подозрение си.

— Помислих, че ще ми прочетеш правата и ще ми разрешиш един телефонен разговор.

— Права ли? Телефонно обаждане? — Тя успя да се засмее. — Ще ти се.

— Жалко, че няма да мога да те видя този уикенд.

— Нищо. Мейзи Уайът, една от легендарните сестри Уайът ще празнува тридесетия си рожден утре вечер. Ще бъде карнавал. Ще се позабавлявам.

— Припомни ми, по коя от всичките си падаш най-много.

— Магда. Но…

— … не в сексуалния смисъл — изрецитираха заедно.

— Благодаря, че ме уведоми — каза Марк, изведнъж отново сериозен.

— Моля?

— Тя е прекрасен писател и ще е жалко да я загубим!

Навярно Каси беше влязла в стаята.

— Ще се видим в понеделник.

Джоджо разказа на Беки и Анди какво се беше случило.

— Щом хората от издателството научат, всички ще разберат — заключи тя.

— Не е като да не поемате всевъзможни рискове — отговори й Анди. — Вие просто искате да ви хванат. Защо не постъпите като порядъчни хора и не съобщите на съпругата му, преди някой да ви е изпреварил?

Джоджо пое дълбоко дъх.

— Ще ти обясня защо. Защото най-отвратителното нещо на света е да развалиш нечий брак. Не е само съпругата, ами болката на децата? Как ще го понесат?

— Не знам — отговори Анди, — но такива неща се случват постоянно. Всъщност твърде често.

— Аз не съм такава. Не искам да започвам война. Дори не мога да си го представя. Как така другите го приемат тъй леко? Намразват съпругата, решават, че е нейна вината, защото е напълняла и не прави свирки на мъжа си. Защо и аз не мога така? Защо се срамувам от себе си?

— Ами зарежи го. — На Анди започна да му омръзва. Разбираемо, все пак беше мъж.

— Не се срамувам чак толкова. Което ме кара да се срамувам още повече.

— Това ми е малко абстрактно.

— Ако… когато… ако… с Марк разкрием тайната си, няма да цъфтя от щастие. Няма значение как ще стане, ще бъде грозно. Така си е.

— Но ще се случи ли? Да или не? — Без дай даде възможност да отговори, Анди продължи. — Разочарован съм от теб, Джоджо. Повечето жени не предприемат нищо, само говорят. Говорят, говорят, говорят и никога нищо не правят. Виж горката Беки и нейната работа. — Извинявай, скъпа — обърна се към приятелката си. — Знам, че не ти е лесно. Но очаквах повече от теб, Джоджо. Кажи ми, че не греша. Кажи, че ще заложиш смело. Не опровергавай вярата ми в теб.

— Добре — Джоджо преглътна. — Ще се случи, въпросът е кога. Но като си представя себе си на възрастта на Сам… — тя замълча, после продължи с неуверен глас. — Като си помисля, че Софи и Сам ще останат без баща си…