Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Спадаше към категорията, която Джоджо наричаше „И какво от това“, не беше достатъчно добра, за да се продаде чрез наддаване. Налагаше се Джоджо да се свърже с всяка издателска къща поотделно и ако я отхвърлят, да продължи със следващата.

Героинята Изи беше централната фигура на тази любовна история. От първата страница си личеше, че ще скъса с мрачния Емет — с трапчинка на брадичката, явно второстепенен герой. По-нататък тя се влюбваше в тихия, но сексапилен аптекар, който продаваше успокоителни за майка й. Именно историята на майката беше трудна за смилане. Шестдесет и две годишна, дотолкова задръстена и зависима, че дори не се бе научила да шофира, изведнъж разработваше собствен бизнес: (внос на швейцарски козметични продукти в Ирландия, в съдружие с швейцарския си жиголо).

Беше абсолютна мистификация. В истинския живот, зад всяка изоставена съпруга, спечелила титлата „Бизнес дама на годината“, стояха хиляди други нещастници, които никога не успяваха да възстановят равновесието си. От кои щеше да бъде Каси, зачуди се Джоджо. Разбира се, ако Марк и тя някога… Искрено се надяваше да бъде от първата категория. Независимо от слабостите си, книгата беше забавна и щеше да се продава добре. Със сигурност критиците дори нямаше да й обърнат внимание; подобни книги — „женски измишльотини“ — не ги ловеше радар. От време на време, за да дадат пример на останалите, взимаха някоя и я удостояваха с вниманието си — въпреки че пишеха рецензиите дори без да са чели книгата — и я обсипваха с презрение, като грозно демонстрираха превъзходството си на бели хора към бедните негри.

Естествено щеше да бъде различно, ако е написана от мъж… Изведнъж започваха да говорят за „смела нежност“ и „безстрашно изследване и тълкуване на чувствата“. И жените, които обикновено се присмиваха на „женските романи“, с гордост ги четяха на публични места, стига авторът да носеше панталони.

Хрумна й една мисъл… Какви бяха шансовете да убеди Джема Хоган да се представи за мъж? Не да се предрешава като такъв, просто да издаде книгата си под името Джери Хоган, да речем. Но едва ли щеше да стане. Както мнозина автори, Джема навярно с нетърпение чакаше снимката й се появи в „Хелоу“ и да прочете името си във вестниците.

Когато Джоджо позвъни, за да й каже, че ще представлява нея и книгата й, Джема тихичко се засмя.

— Иде ми да ревна от радост, но съм на работа — вместо извинение каза тя. — Наистина ли ви харесва?

— МНОГО. — Наистина й допадаше. — Забравих да те питам, има ли си заглавие?

— Разбира се. Не съм ли го написала? Нарича се „Греховете на бащата“.

— Не, не става.

— Моля?

— Аз повече те моля. Промени заглавието.

— Но то подсказва каква е историята.

— Това е лек, любовен роман! Трябва му ненатоварващо романтично заглавие. „Греховете на бащата“ звучи като мрачен викториански роман: незрели момичета, чиито полубратя искат да ги изнасилят сред нивята. И всичките сакати.

— Кой е сакат? Момичето или братът?

— Имах предвид брата. Но може и да е момичето, или и двамата. Какво ще кажеш за „Шемет“?

— Но то не означава нищо.

— Джема, чуй ме добре. Не мога да продам книгата ти с подобно заглавие. Измисли ново.

След дълго мълчание, Джема мрачно проговори:

— „Таткото беглец“.

— Не.

— Друго не ми идва на ума.

— Добре, ще го използваме за примамка. Трябва ни ново заглавие, но веднага ще започна да разпращам книгата.

— Няма нужда да я изпращате на много хора. Бих искала да я предложите на издателя на Лили Райт — „Долкин Емери“.

— Виж ти — за начинаещ автор Джема демонстрираше удивителни познания относно издателите. После Джоджо се замисли — идеята не беше лоша. „Долкин Емери“ имаха успех с „женските“ романи: освен с Лили Райт, бяха постигнали голям успех с Миранда Инглънд.

— Можем да опитаме с „Долкин Емери“, но ще я изпратя на друг редактор. Не е добра идея приятелки да имат един и същ редактор. Вероятно ти се струва трудно за вярване, но това може да постави началото на голямо съперничество… — ако вече не беше започнало, както подозираше — …и да развали приятелството ви.

— Ние всъщност не сме приятелки. Само… се познаваме.

Въпреки това Джоджо отсъди против. Клиентът не винаги е прав. Изпрати книгата на Алоиф Бирн.

Но Алоиф се обади по телефона и каза:

— Джоджо, този „Татко беглец“ е по-подходящ за Таня Тийл. Дадох го на нея.

Най-странното беше, че когато чу, че редакторката на Лили ще рецензира книгата й, Джема каза: