Марша Кенъм - Сърце в опасност

Прекараха и следващите два дни в селската колиба, повечето време в леглото. Алекс сякаш искаше да навакса изгубеното време, през което двамата се бяха карали вместо да се любят. Катрин изживяваше в прегръдките му върховна наслада, но й беше не по-малко приятно да се разхождат хванати за ръка, а по време на продължителните им разговори да го опознава все по-добре. Този Аликзандър Камерън пазеше, разбира се, все още много тайни и тя не си правеше илюзията, че ще събори лесно защитните стени, които си бе издигнал в течение на дълги години, но той й позволяваше да хвърля от време на време поглед в душата му, и това я изпълваше с блаженство.

— Знаеш ли, аз никога не съм обичала истински Хамилтън — прошепна тя, притисната към гърдите му, след една чудесна любовна игра.

— Знаех го от самото начало. — Алекс я погали нежно по косата и я целуна по челото. — В противен случай щях да го убия.

— Но как… искам да кажа, кога ти стана ясно?

— Струва ми се в мига, в който те целунах на терасата и промених с това коренно живота и на двама ни. Ти от кого се беше научила да се целуваш?

— От теб… онази вечер. Ех, бях се целувала преди това и с други мъже, но не беше същото. Ти си майстор в това изкуство.

— Нищо чудно, така или иначе имам твърде безпътен живот зад гърба си, с дузини любовници, но винаги без сериозни ангажименти. През последните петнайсет години не желаех да поемам отговорност за никого, а за женитба изобщо не можеше да става дума.

— Допускам, че не обичаш деца и риташ малките кученца — подразни го Катрин.

— Не понасям деца и ритам наред всички животни — отговори той с дълбок и уверен глас.

— Няма страшно, след като вече си се примирил с мисълта да имаш съпруга.

— Която ама никак не исках — натърти Алекс. — Просто я спечелих на дуел.

Тя сложи крак върху бедрата му.

— Може наистина да сте ме спечелил на дуел, милорд, но аз не съм трофей, който може да се сложи в някой шкаф и да се забрави. Освен това ще ви помоля за в бъдеще да имате предвид, че не желая да слушам изповеди за някогашни прегрешения, всеки случай не такива, в които да става дума за дами със съмнителен морал.

Алекс й затвори устата с продължителна целувка. Защо не познаваше Катрин Ашбрук още преди половин година? Толкова много пропиляно време! Шест месеца, през които би се опитал да я укроти, да й позволи и тя да го укроти…

— Защо се усмихваш?

— Един влюбен съпруг не бива ли да се усмихва?

Тръпки полазиха по гърба й, брадичката й се разтрепери.

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

— Не — прошепна тя.

Той повдигна брадичката й, накара я да го погледне в очите.

— Не, не…просто ти досега не го беше изричал.

Алекс си пое дълбоко дъх.

— Би трябвало междувременно да си забелязала, че никак не ме бива по големите приказки. — Той целуна връхчето на носа й. — Но в момента съм сякаш по-малко безпомощен от обикновено и успявам някак да го изрека. Обичам те, Катрин, с тялото си, със сърцето и с душата си.

Той запечата признанието си с ръце и устни, а докато я обладаваше, тя усети ново, непознато чувство на щастие. Той я обича! Докато се издигаше високо на вълните на плътската наслада, й мина за миг през ума — дали човек може да умре от екстаз.

— Катрин? — прошепна Алекс, щом дъхът му се поуспокои. — Вярваш ли ми, че те обичам?

— Да… О, да!

— Ако те помоля да направиш нещо за мен, ще го сториш ли, без да ме питаш и без да спориш?

Тя се позамисли.

— Много ще зависи от молбата… Искаш да ти обещая за хиляден път да не напускам никога крепостта без цяла тълпа телохранители? По този въпрос с положителност няма да споря с теб. Щом се върнем в Акнакери, сигурно ще остана затворена между стените, докато стана стара и съсухрена, а докато си при мен, ще съм въпреки всичко много щастлива.

— Катрин… — той я прегърна още по-силно. — Ти няма да дойдеш с мен в Акнакери.

— Така ли? Но тогава къде ще идем?

За миг тя си помисли с надежда, че той ще напусне заедно с нея Шотландия и Англия, ще се установят някъде, където нищо няма да застрашава щастието им. Но много бързо й стана ясно, че това е невъзможно. Той никога няма да остави семейството си в беда, след като бе поел толкова рискове, за да се върне при него. Не беше съгласен с решението на брат си да подкрепи въстанието, но въпреки това щеше да го подкрепи безрезервно и ако трябва, щеше и да се бие. Щом няма да я отведе в Акнакери, това можеше да означава само едно…

— О, не! Не! Алекс, ти…нали не искаш да ме отпратиш?