Стивън Кинг - Мъглата

Корнъл бавно отстъпваше към супермаркета, зад очилата, очите му бяха като чаши. Той бързо се обърна и побягна. Той отвори вратата с надпис „ВХОД“ и се втурна вътре.

Моментът на раздвоеното ми съзнание свърши, когато госпожа Реплър пристъпи бързо напред и удари плесница на Аманда — отначало с длан, а после с опакото на ръката си. Аманда престана да крещи. Отидох до нея, завъртях я така, че да е с лице към „Скаута“ и й изкрещях „ВЪРВИ!“ право в лицето.

Тя тръгна. Госпожа Реплър прелетя край мен. После блъсна Аманда на задната седалка, качи се след нея и затръшна вратата.

Изтръгнах Били от себе си и го хвърлих в колата. Докато се качвах, една от нишките се спусна напред й се уви около глезена ми. Запари ми така, както пари бързо движеща се корда, стисната в юмрук. А беше силна. Дръпнах крака си с всичка сила и тя се скъса. Седнах зад волана.

— Затвори я, о, затвори вратата, Боже господи! — изпищя Аманда.

Затворих вратата. Миг по-късно, един от паяците глухо изтупа по нея. Бях само на сантиметри от неговите червени, злобно тъпи очи. Краката му, всеки от тях с дебелината на китката ми, започнаха да се плъзгат напред-назад по квадратния преден капак. Аманда непрестанно пищеше, като сирена.

— Млъкни, бе, жена! — й каза госпожа Реплър.

Паякът се отказа. Той не можеше да ни подуши, следователно ние не бяхме повече там. Затътри се обратно към мъглата на неустановения си брой крака, превърна се в призрак, а после изчезна.

Погледнах през прозореца да се убедя дали си е отишъл и после отворих вратата.

— Какво правиш? — изпищя Аманда, но аз знаех какво правя. Ще ми се да вярвам, че и Оли щеше да направи съвсем същото. Полупристъпих, полу се наведох навън и взех пистолета. Нещо тръгна бързо към мен, но така и не го видях.

Прибрах се вътре и затръшнах вратата.

Аманда се разрида. Госпожа Реплър я прегърна и започна оживено да я успокоява.

Били каза:

— Вкъщи ли си отиваме, татко?

— Бил, ще опитаме.

— Добре — каза той тихо. Проверих пистолета и после го сложих в жабката. Оли го бе заредил отново след експедицията до аптеката. Останалите патрони бяха изчезнали заедно с него, но това нямаше значение. Той бе стрелял към госпожа Кармъди, бе стрелял към нещото с щипалките, и пистолетът бе произвел изстрел при удара в земята. В колата бяхме четирима, но ако опреше ножа до кокала, щях да намеря за себе си някакъв друг изход.

Изживях един ужасен момент, когато не успях да си намеря връзката ключове. Проверих всичките си джобове, не ги намерих, след това отново ги проверих, насилвайки се да действам бавно и спокойно. Бяха в джоба на джинсите ми, бяха паднали под монетите, както понякога става с ключовете. „Скаутът“ запали лесно. Като чу уверения рев на мотора, Аманда пак избухна в плач.

Седях, оставих на празни обороти, изчаквах да видя какво ли ще бъде привлечено от шума на мотора или от миризмата на изгорели газове. Изминаха пет минути, най-дългите пет минути в живота ми. Нищо не се случи.

— Тук ли ще стоим или ще тръгваме? — попита накрая госпожа Реплър.

— Тръгваме — казах аз. Дадох заден за да изляза от мястото, където бях паркирал и включих на къси.

Някакъв вътрешен подтик, може би съвсем първичен, ме накара да мина съвсем близо край супермаркета. Левият калник на „Скаута“ блъсна едно от кошчетата за боклук и го събори. Не можеше да се види нищо в супермаркета, освен през амбразурите — с натрупаните торби изкуствен тор магазинът изглеждаше сякаш бе в апогея на някаква луда градинарска разпродажба — но на всяка амбразура имаше по две-три бледи лица, втренчени в нас. Тогава завих наляво и мъглата се затвори непроницаемо зад нас. И какво е станало с тези хора, аз не зная.

Карах назад по Канзаския път със седем-осем километра в час, опипвайки пътя. Дори с включени фарове беше невъзможно да се вижда повече от два-три метра напред.

Земята бе преживяла някакво страхотно нагъване. В това отношение Милър беше прав. На някои места пътят бе просто пропукан, а на някои — земята просто бе пропаднала, повдигайки парчета от паважа. Успях да мина само благодарение на двойното предаване. Слава богу. Но се ужасявах при мисълта, че може скоро да попаднем на препятствие, което няма да можем да преодолеем и с двойното предаване.

Бяха ми нужни четиридесет минути, за да изминем разстояние, което обикновено минавах за шест-седем. Накрая в мъглата се появи знакът, който сочеше нашия път. Били, разбуден в пет без петнадесет, бе здраво заспал в колата, която познаваше така добре, че тя сигурно му изглеждаше като дом.