Стивън Кинг - Мъглата

(тази вещица… шантава)

лечителка с народна медицина. Говореше се, че можела да открие вода с ябълково клонче, да лекува брадавици, да продава крем, от който луничките избледнявали съвсем. Дори бях чул — може би от стария Бил Гиости?, че човек може да иде при госпожа Кармъди (при пълна дискретност), ако има проблеми в любовния си живот, че ако човек има затруднения в леглото, тя може да му даде питие, от което да се върне мощта в черяслото му.

— Изкупление! — изкрещяха всички заедно.

— Да, прави сте, изкупление! — крещеше тя в транс. — Изкуплението ще разчисти мъглата! Изкуплението ще разчисти тези чудовища и противни твари! Изкуплението ще свали люспите на мъглата от очите ни и ние ще прогледнем! — Гласът й стана по-тих. — И какво казва Библията за изкуплението? Какво единствено може да измие греха в очите и мисълта на Бога?

— Кръв.

Този път студената тръпка премина през цялото ми тяло, стегна врата ми и косата ми настръхна. Господин МакВей бе произнесъл тази дума, господин МакВей, касапинът, който режеше месо в Бриджтън, откакто бях дете и държах талантливата ръка на баща ми. Господин МакВей, който приемаше поръчки и режеше месо в своите окървавени бели дрехи. Господин МакВей, чието познанство с ножа датираше от много дълго време — както и с триона и сатъра. Господин МакВей, който би разбрал по-добре от всеки друг, че пречистването на душата преминава през раните на тялото.

— Кръв — прошепнаха те.

— Татко, страх ме е — каза Били. Той се бе вкопчил здраво в ръката ми, личицето му бе напрегнато и изплашено.

— Оли — казах аз, — защо не се махаме от тази лудница?

— Прав си — каза той. — Да тръгваме.

Тръгнахме по втората пътека в нестройна група — Оли, Аманда, Корнъл, госпожа Търмън, госпожа Реплър, Били и аз. Беше пет без петнадесет сутринта и мъглата пак бе започнала да просветлява.

— Вие с Корнъл вземете чантите с провизиите — каза Оли към мен.

— Добре.

— Аз ще вървя пръв. Твоят „Скаут“ с четири врати ли е?

— Да. С четири.

— Добре. Аз отварям вратата откъм шофьора и задната врата от същата страна. Госпожо Дамфрис, можете ли да носите Били?

Тя го вдигна на ръце.

— Много ли тежа? — попита Били.

— Не, мило.

— Добре.

— Вие с Били влизате отпред — продължи Оли. — Измествате се навътре. Госпожа Търмън отпред, по средата. Дейвид, ти на волана. Останалите ще…

— Къде мислите, че отивате?

Това бе госпожа Кармъди.

Тя стоеше на пътеката до касата, на която Оли бе оставил чантите с провизиите. Костюмът й бе като жълт вик в здрача. Косата й стърчеше във всички посоки, като в един момент ми напомни за Елза Ланчестър от „Невестата на Франкенщайн“. Очите й горяха. Зад нея се бяха изправили десет-петнадесет души, които препречваха пътя към входа и изхода. Имаха вид на хора, преживели автомобилна катастрофа, които са видели да се приземи НЛО или пък са видели дърво, което е изтръгнало корените си и е проходило.

Били се сви до Аманда и притисна лице в шията й.

— Излизаме, госпожо Кармъди — каза Оли. Гласът му бе странно нежен. — Отдръпнете се моля.

— Не можете да излезете. Там е смъртта. Не сте ли разбрали досега?

— Никой от нас не ви е попречил досега — казах аз. — Всичко, което искаме, е да ни отговорите със същото.

Тя се наведе и безпогрешно намери чантите с продукти. Сигурно през цялото време е знаела какви са ни плановете.

Измъкна ги от полицата, на която ги бе поставил Оли. Едната се разкъса и от нея се пръснаха консервни кутии и се търкулнаха по пода. Тя хвърли другата и я разтвори със звук на счупено стъкло. Разля се газирана вода и изпръска хромираната облицовка на касата.

— Такива хора ни навлякоха всичко! — извика тя. — Хора, които не се прекланят пред волята на всевишния! Грешници от гордост, високомерни, непреклонни! Трябва да принесем в жертва някой измежду тях! Кръвта на някой от тях ще донесе изкупление!

Надигна се одобрителен ропот и й даде нов подтик. Тя бе изпаднала вече в лудост. От устата й хвърчаха слюнки, докато крещеше на хората, събрани зад нея.

— Искаме момчето! Хванете го! Вземете го! Искаме момчето!

Те се втурнаха напред, водени от Майрън Ла Фльор, с очи, пълни с някаква помътена радост. Господин МакВей беше точно зад него, с пусто и безжизнено лице.

Аманда залитна назад и стисна Били още по-силно. Ръцете му бяха обвити около шията й. Тя ме погледна ужасена.

— Дейвид, какво да…

— Дръжте ги и двамата! — изкрещя госпожа Кармъди. — Дръжте и тази пачавра!