Стивън Кинг - Мъглата

Изведнъж изпитах нужда да поговоря с Оли Уийкс. Трябваше да говоря с него.

— Възнамерявам да се махна оттук или да умра, опитвайки се да го направя — каза Корнъл. — Не възнамерявам да прекарам останалата част от лятото тук.

— Има четири самоубийства — каза внезапно Аманда.

— Какво? — първото нещо, което ми мина полугузно през ум бе, че са открили телата на войничетата.

— Хапчета — каза Корнъл кратко. — С двама-трима мъже пренесохме телата отзад.

Едва потиснах истеричния си смях. Отзад си имахме вече функционираща морга.

— Времето изтича — каза Корнъл. — Искам да тръгвам.

— Няма да стигнеш до колата си. Повярвай ми.

— Дори до първата редица ли? Тя е по-близо от аптеката.

Не му отговорих. Не и тогава.

След около час намерих Оли до хладилника да пие бира.

Лицето му бе безизразно, но изглежда той също наблюдаваше госпожа Кармъди. По всичко личеше, че тя е неуморна. И тя наистина отново обсъждаше въпроса с човешката жертва, само дето сега никой не й казваше да млъкне. Някои от хората, които вчера й бяха казвали да мълчи, сега или бяха с нея, или поне готови да я слушат — а останалите бяха много малко.

— Тя би могла да ги убеди до утре сутринта — каза Оли. — Може и да не успее… но ако успее, кого мислиш, че ще избере за тази голяма чест?

Бъд Браун й се бе противопоставил. Аманда също. Имаше един мъж, който я беше ударил. И, разбира се, аз също.

— Оли — казах аз, — мисля, че може би пет-шест от нас могат да се измъкнат. Не зная докъде ще успеем да стигнем, но поне можем да се измъкнем.

— Как?

Изложих му всичко. Беше съвсем просто. Ако можехме да изтичаме до моя Скаут и да се натъпчем вътре, те нямаше да ни надушат. Не, ако прозорците бяха плътно затворени.

— Ами ако ги привлича някаква друга миризма? — попита Оли. — Например изгорели газове?

— Тогава сме свършени — съгласих се аз.

— Движението — каза той. — Движението на кола през мъглата би могло също да ги привлече, Дейвид.

— Не ми се вярва. Не, ако не се усеща миризмата на плячката. Мисля, че това е ключът към бягството.

— Но не си сигурен.

— Не, не сто процента.

— Къде ще искаш да отидеш?

— Първо ли? Първо у дома. Да взема жена ми.

— Дейвид…

— Е, добре. Да проверя. Да се уверя.

— Тези неща отвън могат да са навсякъде, Дейвид. Могат да те пипнат в момента, в който слезеш от своя „Скаут“, за да си влезеш в двора.

— Ако стане така, „Скаутът“ е твой. Искам само да те помоля да се грижиш за Били, колкото можеш по-добре, за колкото е възможно по-дълго време.

Оли довърши бирата си и пусна празната кутия обратно в хладилника, където тя изтрака сред останалите празни кутии. Дръжката на пистолета, който съпругът на Аманда й бе дал, се показваше от джоба му.

— На юг? — попита той, когато срещна погледа ми.

— Да, бих тръгнал нататък — казах аз. — На юг и да се опитам да се измъкна от мъглата. Ще се опитам с всички сили.

— Колко бензин имаш?

— Резервоарът ми е почти пълен.

— Мислил ли си, че може би е невъзможно да се измъкнеш.

Мислил бях. Да допуснем, че проектът „Стрела“ бе запратил цялата област в друго измерение, със същата лекота, с която ние с вас бихме обърнали един чорап наопаки?

— Минавало ми е през ум — казах аз, — но алтернативата е да седим и да чакаме кого госпожа Кармъди ще избере за почетното място.

— Ти за днес ли смяташ?

— Не, вече е следобед, а тези неща се активизират през нощта. Мислех си за утре, много рано.

— Кого мислиш да вземеш?

— Аз, ти и Били. Хати Търмън. Аманда Дъмфрис. Старецът Корнъл и госпожа Реплър. Може и Бъд Браун. Ставаме осем, но Били може да седне в скута на някого и можем да се сгъстим малко.

Той помисли малко.

— Добре — каза накрая. — Ще опитаме. Споменавал ли си пред някой друг?

— Не още.

— Моят съвет е да не казваш на никого, поне до четири часа утре сутринта. Ще сложа две чанти с храна под касата, която е най-близо до вратата. Ако имаме късмет, ще се измъкнем преди да ни усетят — погледът му се премести към госпожа Кармъди. — Ако тя разбере, може да се опита да ни спре.

— Така ли мислиш?

Оли си взе нова бира.

— Така.

Този следобед — следобедът вчера — мина като на забавена кинолента. Тъмнината припълзя, като превърна мъглата отново в хромовосиво. Каквото бе останало от света навън, постепенно се разтвори в чернота, преди да стане осем и половина.

Розовите буболечки се върнаха, после птицеподобните, връхлитаха върху прозорците и ги пробиваха. От време навреме се чуваше рев от тъмнината и веднъж, малко преди полунощ се чу дълго провлечено Ааааа-ууууууу!, което накара хората да се обърнат към тъмнината с изплашени, търсещи лица. Това бе звук, който човек би очаквал да чуе от алигатор в блатото.