Стивън Кинг: Мъглата

— Дейвид — Оли продължаваше да държи вратата.

Втурнах се вътре. Той ме последва.

Бледни, изплашени лица се взираха в нас. Бяхме излезли седем. Върнахме се трима. Оли се бе облегнал на тежката стъклена врата, гръдният му кош се надигаше и спущаше. Започна да зарежда пистолета на Аманда. Бялата му риза на заместник-управител, бе залепнала за тялото му, а изпод мишниците му бяха изпълзели сиви потни петна.

— Какво? — попита някой с тих, пресипнал глас.

— Паяци — отговори зловещо госпожа Реплър. — Проклети животни, взеха ми пазарската чанта.

Тогава Били се хвърли разплакан в ръцете ми. Прегърнах го. С всичка сила.

Беше мой ред да спя и в продължение на четири часа нищо не си спомнях. Аманда ми каза, че много съм говорил на сън, изкрещял съм един-два пъти, но не можех да си спомня да съм сънувал нещо. Когато се събудих, бе станало вече следобед. Част от млякото се беше развалило, но една част още ставаше за пиене. Изпих четвърт.

Аманда дойде на мястото, където бяхме Били, госпожа Търмън и аз. Старецът, който бе предложил да се опита да си вземе пушката от багажника на колата, бе с нея. Сетих се, че се казва Корнъл. Амброуз Корнъл.

— Как си, синко? — попита той.

— Добре. — Но продължавах да съм жаден и главата ме болеше. Най-вече бях изплашен. Прегърнах Били и започнах да гледам ту Аманда, ту него. — Какво има?

Аманда каза:

— Господин Корнъл се тревожи за госпожа Кармъди. Аз също.

— Били, защо не дойдеш да се поразходим? — попита Хати.

— Не искам, — каза Били.

— Иди, Бил — казах му аз и той тръгна неохотно.

— Кажете сега, какъв е проблемът с госпожа Кармъди? — попитах аз.

— Започва да буни хората — каза Корнъл. Той ме загледа със старческа сериозност. — Мисля, че ще трябва да сложим край на това. С каквито средства можем.

Аманда каза:

— Сега при нея има десет-дванадесет души. Прилича на някаква луда църковна служба.

Спомних си разговора с един мой приятел, писател, който живееше в Отисфилд и издържаше жена си и двете си деца като отглеждаше кокошки и издаваше по една книжка годишно — шпионски разкази. Бяхме започнали да говорим за нарастващата популярност на книгите, занимаващи се със свръхестественото. Голт посочи, че през четиридесетте години „Странни истории“ носеха почти нищожна печалба, а през петдесетте не носеха нищо. Когато машините се провалят, бе казал той (докато жена му ламбираше яйца, триейки ги с восък, а петлите ядно кукуригаха навън), когато технологиите се провалят, когато конвенционалните религиозни системи се провалят, хората трябва да имат нещо. Дори зомбита, спотайващи се в нощта могат да са по-весело нещо в сравнение с екзистенциалната комедия/ужас от това, че озоновият слой се разпада под комбинираната атака на милиони флуоровъглеродни флакони с дезодорант.

Ние бяхме в този капан от двадесет и шест часа и не бяхме успели нищо да направим. Експедицията ни навън бе довела до петдесет и седем процента загуби. Не беше за чудене, че госпожа Кармъди се превръща в опора с бързо разрастващо се влияние, може би.

— Наистина ли има вече десетина души? — попитах аз.

— Е, само осем — каза Корнъл. — Но тя не млъква! Като онези десетчасови речи, които Кастро обичаше да произнася. Това е направо разбойническа работа.

Осем души. Не бяха чак толкова много, дори не стигаха да попълнят един състав от съдебни заседатели. Но аз разбрах тревогата, изписана на лицата им. Бяха достатъчно, за да станат най-голямата политическа сила в супермаркета, особено сега, когато Дан и Майк ги нямаше вече. Мисълта, че най-голямата група в нашата затворена система слуша нейната проповед за бездните на ада, ме караше да чувствам проклетата клаустрофобия още по-силно.

— Тя пак започна да говори за човешка жертва — каза Аманда. — Бъд Браун отиде до нея и й каза да спре да говори тези глупости в неговия магазин. Двама от мъжете, които са с нея — единият бе онзи Майрън Ла Фльор — му казаха, че той трябва да млъкне, защото това все още е свободна страна. Той не млъкна и последва… голям търкал, ти сигурно така щеше да го опишеш.

— Разкървавиха носа на Браун — каза Корнъл. — Те не се шегуват.

Аз казах:

— Не вярвам чак до там, че да убият някого.

Корнъл каза тихо:

— Не зная докъде ще стигнат, ако тази мъгла не се разнесе. Но не искам да научавам. Възнамерявам да се махна оттук.

— Лесно е да се каже — но нещо бе започнало да щрака в мозъка ми. Миризмите. Това бе ключът. Тук, в магазина ние бяхме оставени до голяма степен на спокойствие. Буболечките може би са били привлечени от светлината, като повечето обикновени буболечки. Птиците следваха просто храната си. Но по-големите неща ни бяха оставили на мира, докато не се покажехме навън по някаква причина. Касапницата в аптеката се бе разразила, защото вратите са били отворени — бях сигурен. Нещото или нещата, които бяха отнесли Нортън и неговата група, бяха звучали така, сякаш бяха с големината на къща, но то или те, не се бе приближило до магазина. А това означаваше, че може би…