Стивън Кинг: Мъглата

Сега тя бе апокалипсис от жълта и черна радост. Чантата й продължаваше да виси през рамото й. Тя започна да подскача нагоре-надолу. „Дръжте момчето, дръжте пачаврата, дръжте и двамата, дръжте ги всички, дръжте…“

Чу се гръм.

Всичко замръзна, сякаш бяхме пълна стая с непослушни ученици и учителят се беше върнал и затръшнал вратата. Майрън Ла Фльор и господин МакВей замръзнаха на местата си, на десетина крачки. Майрън погледна неуверено към касапина. Той нито се обърна назад, нито дори осъзна, че Ла Фльор е там. Изразът на лицето на господин МакВей бе като израза на толкова много хора през последните дни. Той бе минал отвъд. Разумът му не бе издържал.

Майрън отстъпи назад, впил в Оли Уийкс своите широко отворени, изплашени очи. Отстъплението му се превърна в бяг. Той изви зад ъгъла на пътеката, подхлъзна се на една консерва, падна, с мъка се изправи и изчезна.

Оли стоеше в позата на класически стрелец. Бе хванал пистолета на Аманда в две ръце. Госпожа Кармъди продължаваше да стои зад касите. Ръцете й бяха скръстени на корема. Измежду пръстите й се стичаше кръв и изпръскваше жълтите и панталони.

Устата й се отвори и се затвори. Веднъж. Втори път. Тя се опитваше да говори. Накрая успя.

— Вие всички ще умрете там — каза тя и тогава падна бавно напред. Чантата се изплъзна от ръката й, падна на земята и се разсипа. Увита в хартия туба се търкулна към мен и се спря до обувката ми. Без да мисля се наведох и я вдигнах. Бе наченат пакет „Роле“. Пак го хвърлих. Не исках да пипам нищо, което й е принадлежало.

„Паството“ отстъпваше назад, разпръскваше се, нямаха върху какво да се фокусират повече. Никой от тях не откъсна поглед от падналата фигура и тъмната кръв, която се разливаше под тялото й.

— Ти я уби! — извика някой с гняв и страх. Но никой не изтъкна, че тя бе готвила нещо такова за моя син.

Оли продължаваше да е замръзнал в позата на стрелец, но сега устните му трепереха. Докоснах го леко.

— Оли, да вървим. Благодаря ти.

— Аз я убих — каза той пресипнало. — Обзалагам се, че съм я убил.

— Да — казах аз. — Затова ти благодарих. Сега да вървим.

Пак тръгнахме.

Благодарение на госпожа Кармъди вече не носех чанти с продукти и можех да взема Били. Спряхме за миг пред вратата и Оли каза с тих, напрегнат глас:

— Нямаше да я застрелям, Дейвид. Нямаше да го направя, ако имаше някакъв друг начин.

— Да.

— Вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти.

— Да вървим.

Излязохме.

Оли се движеше бързо с пистолет в дясната ръка. Още преди ние с Били да излезем от вратата, той вече беше до колата ми, един нематериален Оли, като дух в телевизионен филм. Тогава излезе нещо от мъглата и го разряза почти на две.

Така и не успях да го видя, и за това съм благодарен.

Изглеждаше червено, ядовитият цвят на сварен рак. Имаше щипалки. Издаваше тихо ръмжене, което не се различаваше много от ръмженето, което бях чул след излизането на Нортън и неговият малък отбор Плоскоземци.

Оли успя да стреля веднъж, но тогава щипките на нещото замахнаха напред и тялото на Оли се килна в ужасен поток кръв. Пистолетът на Аманда падна от ръката му, удари се в паважа и произведе изстрел. В един кошмарен миг зърнах огромни черни матови очи, като огромна шепа морско грозде, и после нещото пак се скри в мъглата, здраво стиснало онова, което бе останало от Оли Уийкс. Едно дълго, разчленено скорпионско тяло се засурка по паважа.

Последва кратък миг за избор. Сигурно винаги има такъв миг, независимо колко кратък. Едната ми половина искаше да побегне обратно към магазина, здраво притиснал Били до гърдите си. Другата половина тичаше към „Скаута“, хвърли Били вътре и скочи след него. Тогава Аманда изпищя. Силен, издигащ се високо звук, които сякаш се навиваше нагоре по спирала, докато накрая стигна почти до ултразвукови висоти. Били се притисна към мен, зарови лице в гърдите ми.

Един от паяците бе хванал Хати Търмън. Беше голям. Беше я съборил на земята. Роклята й се бе вдигнала над мършавите колене, докато той се бе свил над нея, четинестите му бодливи крака галеха рамото й. Той започна да плете мрежа.

Госпожа Кармъди е права, помислих си аз. Тук навън ще умрем, наистина ще измрем тук навън.

— Аманда! — изкрещях аз.

Никакъв отговор. Тя изобщо не бе на себе си. Паякът се разкрачи над това, което бе останало от гледачката на Били, която така обичаше картинни мозайки и можеше да реши всички главоблъсканици, от които всеки нормален човек полудяваше. Неговата мрежа омота тялото й и белите нишки започнаха да почервеняват, впивайки се в плътта й.