Стивън Кинг - Мъглата

— Хей! Не сте си платили за това! Хей, вие! Я се върнете с тези кифли!

Някой му се изсмя с тънък, налудничав смях, който накара хората да се усмихнат. Но дори и усмихнати, те изглеждаха объркани, неуверени и изнервени. Тогава още някой се изсмя и Браун се изчерви. Той грабна опаковка гъби от една жена, която се буташе край него, за да погледне през витрината — всички прозорци бяха отрупани с хора, като хората, които често се виждат да надничат през дупките към някоя строителна площадка — и дамата извика: „Дайте си ми гъбките!“ Странната нежност в думите й накара двама мъже наблизо да избухнат в луд смях — сега във всичко се чувстваше Старата английска лудост. Госпожа Кармъди пак изкрещя никой да не излиза. Пожарната сирена продължаваше да пищи безспир като старица, която се опитва да сплаши промъкващ се в дома й крадец. А Били избухна в плач.

— Татко, какъв е този кървав човек? Защо е този кървав човек?

— Няма нищо, Били, носът му само, той е добре.

— Какво искаше да каже той, нещо в мъглата? — попита Нортън. Той се беше смръщил замислено, сигурно така Нортън изглеждаше объркан.

— Татко, страх ме е — каза Били през сълзи. — Моля те, нека да си идем вкъщи!

Някой ме блъсна силно и аз изгубих равновесие, като повлякох и Били. И аз започнах да се плаша. Бъркотията нарастваше. Сали, касиерката до Бъд Браун, скочи, а той я сграбчи за яката на червеното сако. Яката се отпра. Тя замахна с острите си нокти към него, лицето й бе изкривено в гримаса:

— Свали си проклетите ръце от мен! — изпищя тя.

— Я млъквай, кучко малка — каза Браун, но изглеждаше съвсем объркан.

Той пак посегна към нея, но Оли Уийкс му каза остро:

— Бъд! Успокой топката!

Още някой изпищя. До този момент не бе настъпила паника — поне не съвсем — но бе започнала да настъпва. От двете врати започнаха да се изсипват навън хора. Чу се звук от строшено стъкло и по пода се разля със съскане Кока-кола.

— Какво, за Бога, е това? — възкликна Нортън.

Тогава започна да се стъмва… не, това не е съвсем точно. Първата ми мисъл не беше, че започва да се стъмва, а че са угаснали лампите. Вдигнах инстинктивно очи към флуоресцентните лампи, и не бях единственият, който го направи. Отначало преди да си спомня, че няма ток, ми се стори, че това е причината, поради която се е променило качеството на осветлението. Тогава си спомних че лампите не са светели през цялото време, откакто сме били в магазина, но преди това нещата не бяха ни изглеждали тъмни. Тогава разбрах, дори преди хората на витрината да започнат да викат и да сочат.

Мъглата идваше.

Идваше откъм Канзаския път, през паркинга, но дори така близо не се различаваше от това, което бях видял за първи път на отсрещната страна на езерото. Беше бяла и ярка, но без блясък. Движеше се бързо и бе закрила по-голямата част от слънцето. На мястото на слънцето сега се виждаше сребърна монета на небето, като пълна луна зимно време, гледана през тънък облак.

Приближаваше се лениво. Докато я наблюдавах си спомних пороя предишната нощ. В природата има страхотни сили, които човек рядко вижда — земетресения, тайфуни, урагани — не съм ги виждал всички, но съм виждал достатъчно, за да се сетя, че те се придвижват със същата бавна, хипнотизираща скорост. Те омагьосват човек, така както Стефи и Били бяха омагьосани пред панорамния прозорец снощи.

Тя се спусна с безразличие над пътя и го скри от погледа ни. Сградата на МакКиън, в Холандски колониален стил, бе погълната цяла. За миг вторият етаж на разбитата жилищна сграда продължи да се подава в белотата, но после и тя се скри. Табелите „ДВИЖЕТЕ СЕ ОТДЯСНО“ на входа и на изхода на паркинга изчезнаха, за миг изглеждаше сякаш черните букви са останали забравени, когато изчезна мръснобелият фон. След това започнаха да изчезват колите на паркинга.

— Какво е това, за Бога? — попита пак Нортън и гласът му секна.

Тя приближаваше и изяждаше с еднаква лекота синьото небе и черната козирка на сградата. Дори на шест метра разделителната линия между мъглата и останалата част от атмосферата, бе пределно ясна. Имах шантавото усещане, че гледам някакви специални ефекти, измислени от Уили О’Брайън или Дъглас Тръмбул. Всичко се развиваше така бързо. Синьото небе се сви до една широка ивица, след това до тънка лента, после до линия от молив. После съвсем изчезна. Пуста белота се притискаше до стъклото на широката витрина. Виждах само до кофата за смет, на около метър от стъклото, но по-далече не виждах. Виждах само бронята на моя Скаут, но това бе всичко.