Стивън Кинг - Мъглата

Тръгнах по пътеката и свих наляво. Намерих ги на третата пътечка. Били се чудеше пред рафтовете с желирани кремове и нишестета. Нортън стоеше зад него и надничаше в списъка на Стеф. Не се сдържах да не се засмея на объркания му вид.

Пробих си път към тях между натоварени колички (Стеф не бе единствената обхваната от катеричи импулси) и зяпащи купувачи. Нортън взе две консерви с пълнеж за пай и ги сложи в количката.

— Как се оправяте? — попитах аз и Нортън се огледа с несъмнено облекчение.

— Добре се оправяме, нали, Били?

— Разбира се — каза Били и не можа да се сдържи и добави самодоволно: — Обаче има доста работи, които и господин Нортън не може да разчете, татко.

— Чакай да видя — взех списъка.

Нортън бе поставил по една прилежна, адвокатска чертичка срещу всяко нещо, което те с Били бяха вече взели — шест-седем точки от списъка, включително млякото и опаковка от шест кока-коли. Имаше още десетина неща, които тя искаше.

— Трябва да се върнем при плодовете и зеленчуците — казах аз. — Тя иска домати и краставици.

Били започна да извива количката, а Нортън каза:

— Трябва да идеш да погледнеш на касата, Дейв.

Отидох да хвърля един поглед. Такова нещо човек може да види само на снимка във вестника в ден без особени новини, с някакъв хумористичен текст отдолу. Работеха само две каси и двойните опашки от хора, чакащи да заплатят покупките си, се извиваха край почти празните полици с хляб, извиваха надясно и се скриваха чак някъде към замразените храни. Всички компютъризирани каси бяха покрити с калъфи. На всяка от отворените клетки имаше по едно изтерзано момиче, което събираше сумите на покупките с джобен калкулатор. При всяко от момичетата бе застанал по един от заместник управителите на магазина, Бъд Браун и Оли Уийкс. Оли ми беше симпатичен, за разлика от Бъд Браун, който се смяташе за Шарл де Гол на супермаркетния свят.

Когато всяко момиче приключваше с по една поръчка, Бъд и Оли залепваха по едно листче към чека или парите на клиента и ги хвърляха в една кутия, която използваха като чекмедже за пари. Имаха сгорещен и уморен вид.

— Надявам се, че си донесъл интересна книга за четене — каза Нортън, когато дойде до мен. — Ще трябва доста да почакаме на опашка.

Помислих си за Стеф, сама вкъщи и пак ме обхвана тревога.

— Иди да вземеш това, което искаш да купуваш — казах аз. — Ние с Били ще се справим с останалата част от списъка.

— Искаш ли да взема и за теб няколко бири?

Размислих малко, но въпреки че се бяхме сдобрили, не исках да изкарам следобеда, напивайки се с Брент Нортън. Особено при положение, че всичко е с главата надолу.

— Извинявай — казах аз — но ще трябва да отложим за друг път, Брент.

Стори ми се, че лицето му леко се изопна.

— Добре — каза той късо и се отдалечи. Гледах го известно време и усетих, че Били ме опъва за ризата.

— Говори ли с мама?

— Не. Телефонът не работеше. Предполагам, че и тези кабели са скъсани.

— Тревожиш ли се за нея?

— Не — излъгах аз. Тревожех се много, но не знаех защо. — Разбира се, че не се тревожа. А ти?

— Нееее… — обаче се тревожеше. Лицето му бе напрегнато. Трябвало е тогава да се върнем. Но дори и тогава може да е било прекалено късно.

Върнахме се при плодовете и зеленчуците като пъстърви, които с мъка си пробиват път срещу течението. Видях някои познати лица — Майк Хатлън, един от общинските съветници, госпожа Реплър от Гимназията (страшилището на поколения десетокласници, в момента се мръщеше на пъпешите), госпожа Турман, когато идваше понякога да гледа Били, когато ние със Стеф излизахме — но повечето бяха летовници, които се запасяваха с готови храни и се шегуваха с това какъв първобитен живот водят. Студените закуски бяха обрани както се обират евтините книжки по разпродажбите. Не бе останало нищо, освен няколко опаковки Болонска наденица, макарони на фурна и един самотен колбас, с фалическа форма.

Взех домати, краставици и бурканче майонеза. Тя бе писала бекон, но беконът бе свършил. Взех за заместител опаковка Болонска, въпреки че не мога да я ям с ентусиазъм, откакто от санитарния контрол бяха съобщили, че всяка опаковка съдържа малко количество инсектоидни замърсявания — нещо допълнително, което човек получава за парите си.

— Виж — каза Били, когато завихме по четвъртата пътека. — Там има войници.

Бяха двама, в сивокафяви униформи, които ярко контрастираха на фона на пъстрите летни и спортни дрехи. Бяхме свикнали да виждаме военни, при условие, че проектът „Стрела“ бе само на четиридесетина мили оттук. Тези двамата бяха толкова млади, че едва ли бяха започнали да се бръснат.