Стивън Кинг - Мъглата

Пак погледнах към списъка на Стеф и видях, че сме взели всичко… не почти всичко. На края тя бе надраскала, сякаш се бе сетила допълнително: бутилка Лансе? Звучеше ми добре. Една-две чаши вино довечера, след като Били е откъртил, а след това може би дълго ще се любим, преди да заспим.

Оставих количката, пробих си път до гондолата с виното и взех една бутилка. Връщайки се обратно, минах край двойната врата към склада и чух рева на мощен генератор.

Помислих си, че той трябва да е достатъчно мощен, за да поддържа ниски температури в хладилниците, но недостатъчен, за да подава електричество към фотоклетките на вратите, касите и другите електрически прибори. Звукът, който се чуваше, приличаше на мотоциклет.

Нортън се появи, точно когато се наредихме на опашката. Едва крепеше две опаковки по шест бири — светло пиво „Шлиц“, един хляб и колбаса, който бях забелязал преди малко. Той застана на опашката до нас. В магазина изглеждаше много топло без климатичната инсталация и се зачудих защо някой не застопори вратата в отворено положение, че да влиза въздух. Бях зърнал Бъди Игълтън да не прави нищо на една от пътеките. Генераторът ревеше монотонно. Започваше да ме боли глава.

— Остави си нещата в количката, преди да си изпуснал нещо — казах аз.

— Благодаря.

Сега опашките бяха подминали замразените храни, хората, които искаха да си вземат нещо, трябваше да ги разкъсват и имаше много „извинете ме“ и „моля“.

— Курвенска история — каза Нортън навъсено и аз, леко се смръщих. Не бих искал Били да чува такива думи.

Опашката се затътри леко напред и шумът на генератора зазвуча по-приглушено. Ние с Нортън водихме празни разговори, като внимателно отбягвахме предишната си кавга за имота, която в крайна сметка ни бе отвела в съда и си говорехме за разни работи като например какви са шансовете на един или друг отбор или пък за времето. Най-накрая изчерпахме всички дребни теми и млъкнахме. Били шаваше неспокойно. Опашката едва пълзеше. Сега наляво от нас бяха замразените храни, а надясно скъпите вина и шампанското Докато се тътрехме напред край евтините вина, за кратко се изкуших да взема бутилка Рипъл, виното на буйната ми младост. Не го направих. Младостта ми никога не е била особено буйна.

— Лелеее, не могат ли да побързат малко, бе тате? — попита Били. Лицето му продължаваше да е смръщено и изведнъж за миг тревожният облак, който се бе спуснал над главата ми, се разцепи и отвъд него се показа нещо ужасно — яркото, металическо лице на страха. После всичко отмина.

— Спокойно, герой — казах аз.

Най-накрая стигнахме до палетите с хляба, там където двойната опашка се извиваше наляво. Вече се виждаха касите, двете работещи, а останалите четири с неподвижни ленти и надписи, на които можеше да се прочете: МОЛЯ, ИЗБЕРЕТЕ ДРУГА КАСА и УИНСТЪН. Зад тях бяха стъклените витрини, през които се виждаше паркинга и пресечката на улица 117 и 302. Гледката бе частично закрита от гърбовете на огромни постери, рекламиращи най-новите стоки, както и последната награда, която се раздава на купувачите — в случая Енциклопедия на Майката-природа. Бяхме на опашката, която щеше да ни заведе в крайна сметка до касата, където бе Бъд Браун. Пред нас имаше още тридесетина души. Най-лесно се различаваше госпожа Кармъди със своя яркожълт костюм. Приличаше на реклама за жълта треска.

Изведнъж в далечината се чу пронизителен звук. Той започна да се усилва, докато най-накрая се превърна във воя на полицейска сирена. На пресечката се чу клаксон, после изскърцаха спирачки и горяща гума. Нищо не виждах — намирах се под такъв ъгъл — но сирената се надуваше и достигна до връхната си точка, точно когато наближи до супермаркета и след това започна да отслабва, с отдалечаването на полицейската кола. Няколко души се откъснаха от опашката, но не много. Бяха чакали прекалено дълго, за да рискуват да си изпуснат реда.

Нортън отиде — неговите покупки бяха в моята количка. След малко той се върна и пак застана на опашката.

— Местна олелия — каза той.

Тогава се разнесе воя на противопожарната сирена, бавно се надигна до пронизителен писък, после пак затихна и пак се усили. Били грабна ръката ми — вкопчи се здраво в нея.

— Какво е това, татко? — попита той и след това веднага добави: — Добре ли е мама?

— Сигурно има пожар на Канзаския път, — каза Нортън. — Тези проклети оголени жици след бурята. След малко ще преминат пожарните коли.

Това даде повод на тревогата ми да се локализира — и в нашия двор имаше оголени жици.