Стивън Кинг - Мъглата

Бъд Браун каза нещо на касиерката, с която работеше, тя си опъваше врата да види какво става. Жената се изчерви и продължи да работи с калкулатора си.

Не исках да съм на тази опашка. Изведнъж много ми се прииска да не съм там. Но опашката се раздвижи отново и щеше да е много глупаво да се местя сега. Бяхме стигнали до кашоните с цигари.

Някой бутна вратата на входа и влезе вътре, някакъв тийнейджър. Мисля, че беше същият, когото едва не ударихме на идване към магазина — с Ямахата и без шлем.

— Мъглата! — изкрещя той. — Трябва да видите мъглата! Приближава се по Канзаския път.

Хората започнаха да се обръщат да го видят. Той дишаше тежко, сякаш бе тичал дълго. Всички се смълчаха.

— Ама, трябва да я видите — повтори той, но този път звучеше така, сякаш се оправдаваше.

Хората го поглеждаха и някои от тях се раздвижиха, но никой не искаше да си изпусне реда на опашката. Няколко души, които не бяха се наредили на опашката, оставиха количките си и минаха край празните каси, за да видят за какво става въпрос. Един едър мъж с лятна шапка (от тия, които човек може да види само по рекламите), бутна вратата на изхода, отвори я и десетина души излязоха заедно с него. Момчето тръгна с тях.

— Не отваряйте, че ще излезе навън хладният въздух от климатика — пошегува се едно от войничетата и няколко души се изкискаха. Аз не се засмях. Бях видял мъглата да се приближава откъм езерото.

— Били, защо не идеш да видиш? — каза Нортън.

— Не — казах аз веднага, без някаква конкретна причина. Опашката пак се придвижи напред. Хората започнаха да протягат шии да видят мъглата, която момчето бе споменало. Но нищо не се виждаше с изключение на яркосиньото небе. Чух някой да казва, че момчето сигурно се е пошегувало. Някой друг отвърна, че е видял странна ивица мъгла по Лонг Лейк. Изпищя първата свирка. Не ми хареса. Прозвуча ми като тръбата за второ пришествие.

Още хора излязоха навън. Някои дори напуснаха местата си на опашката и от това тя тръгна по-бързо. Тогава старият, побелял Джон Лий Фровин, който работи като механик в гаража на Тексако, показа глава през вратата и извика:

— Някой да има фотоапарат? — огледа се и пак си измуши главата навън.

Това накара хората да се втурнат. Ако си струва да се заснеме, сигурно си струва да се види.

Изведнъж госпожа Кармъди извика със своя хриптящ, но силен старчески глас:

— Не излизайте навън!

Хората се обърнаха, за да я погледнат. Редът в стройните опашки се бе развалил, тъй като много хора бяха напуснали местата си да видят мъглата, други се бяха отдръпнали от госпожа Кармъди, а трети просто бяха тръгнали да търсят приятелите си. Една хубава млада жена в морава фланела и тъмнозелени панталони гледаше замислено към госпожа Кармъди, с преценяващ поглед. Няколко души, явно използвачи, се възползваха от ситуацията да се придвижат напред с едно-две места. Касиерката до Бъд Браун пак погледна през рамо, но Браун я потупа по рамото с дългия си пръст. „Не се отвличай, Сали.“

— Не излизайте навън! — изкрещя госпожа Кармъди. — Това е смъртта. Усещам, че навън е смъртта.

Бъд и Оли Уийкс, които я познаваха и двамата, само добиха раздразнен вид, но летовниците около нея разумно отстъпиха встрани, без да ги е грижа за местата им на опашката. Търговските пътнички в големите градове въздействат върху хората по същия начин, сякаш пренасят някаква заразна болест. Кой ги знае? Може и да пренасят.

Тогава нещата започнаха да се случват с все по-ускоряващ се и объркващ ритъм. Със залитане в магазина влезе един мъж. От носа му течеше кръв.

— Има нещо в мъглата — изкрещя той и Били се притисна до мен, — дали заради кървавия нос на мъжа или заради това, което той каза, не зная. — Има нещо в мъглата! Нещо в мъглата взе Джон Лий! Нещо… — Той залитна назад към подредените една върху друга кутии с храни за пикник и седна на земята. — Нещо в мъглата взе Джон Лий и аз го чух да крещи!

Ситуацията се промени. Изнервени от бурята, от полицейските сирени и от сирените на пожарната, от спирането на тока, което винаги води до изкривяване на американската психика, и от натрупващата се тревожна атмосфера, която някак бе променила нещата… някак ги бе променила (не зная как другояче да формулирам нещата), хората започнаха да се събират плътно един до друг.

Не се втурнаха. Да кажа, че са се втурнали, би означавало да създам съвсем погрешно впечатление. Не беше паника. Някои от тях просто отидоха до голямата витрина в противоположната страна на касите, за да погледнат. Други започнаха да излизат през вратата с надпис „вход“, носейки продуктите, които възнамеряваха да купят. Бъд Браун, ядосан и досаден, започна да крещи: