Стивън Кинг - Мъглата

— Вие? — обърна се тя към мен, а аз пак вдигнах Били на ръце, като щит, който да ме предпази от ужасното й, покрусено лице.

— Дано да изгниете в ада — каза тя. Не го изкрещя. Гласът й бе смъртно уморен. Тя отиде до изхода и отвори вратата с две ръце. Исках да й кажа нещо, да й извикам да се върне, но устата ми бе съвсем пресъхнала.

— Хей, госпожо, чуйте… — започна тийнейджърът, който бе изкрещял на госпожа Кармъди. Той я хвана за ръката. Тя хвърли такъв поглед към ръката му, че той я пусна засрамен. Тя се измъкна и потъна в мъглата. Ние я наблюдавахме без никой дума да продума. Видяхме как мъглата я погълна, как тя се разтвори в нея и как тя повече не беше човешко същество, а само едно очертание на човек, направено с молив и мастило, нарисувано върху най-бялата хартия на света, и никой нищо не каза. За миг тя заприлича на буквите на знака „ДВИЖЕТЕ СЕ ВДЯСНО“, които сякаш плуваха в нищото. Изчезнаха ръцете й, краката й, русата й коса и останаха само неясните очертания на лятната й рокля, сякаш танцуващи в белия ад. Тогава изчезна и роклята й и никой нищо не каза.

Били започна за изпада в истерия, да реве и да пищи за майка си, с пресипнал, настойчив глас през сълзи, сякаш бързо пак се превърна в двегодишен. Над горната му устна висеше сопол. Отведох го встрани по една от централните пътеки, обвил рамене му с ръка, опитвах се да го успокоя. До дългия, хладилен шкаф за месо, който се простираше по дължината на магазина, господин МакВей — касапинът продължаваше да си стои на мястото. Кимнахме си, това бе най-доброто, което можехме да направим при тези обстоятелства.

Седнах на пода и взех Били на ръце, притиснах лицето му до гърдите си и започнах да го люлея и да му говоря. Казах му всички лъжи, който родителите пазят за тежки ситуации, лъжи, които звучат прекалено убедително за едно дете и му ги казах съвсем убедено.

— Това не е обикновена мъгла — каза Били. Той вдигна поглед към мен, около очите му имаше тъмни кръгове и следи от сълзи. — Нали не е обикновена, татко?

— Не, мисля, че не е — по този въпрос не исках да го лъжа.

Децата не се борят с шоковите състояния така, както се борят възрастните. Те се оставят в това състояние, може би защото децата са в едно полунепрекъснато състояние на шок, докато станат някъде на тринадесет години. Били започна да се отпуща и да задрямва. Държах го в ръце с мисълта, че може всеки момент да се събуди, но дрямката му премина в истински сън. Може би не е спал добре миналата нощ, когато спахме трима в леглото за първи път, от времето, когато Били беше бебе. А може би — при тази мисъл усетих студена тръпка през тялото си — може би той бе усетил, че нещо приближава. Когато бях сигурен, че е заспал дълбоко, оставих го на земята и тръгнах да търся нещо, с което да го покрия. Повечето хора се бяха скупчили до входа и гледаха дебелата завивка на мъглата. Нортън бе събрал една малка групичка слушатели и ги омайваше, или поне се опитваше. Бъд Браун стоеше закован на поста си, обаче Оли Уийкс бе напуснал своя. По пътеките имаше малко хора, които се шляеха като призраци, с изпотени от напрежение лица. Влязох в склада през голямата двойна врата между гондолата с месото и хладилника с бирата.

Генераторът продължаваше да реве в шперплатовото си отделение, но нещо не беше в ред. Усещах дизелови изпарения, които бяха прекалено силни. Тръгнах към отделението, като се опитвах да не вдишвам дълбоко. Накрая разкопчах ризата си и вдигнах предницата й върху носа и устата си.

Складът бе дълъг и тесен, едва осветен от аварийните светлини. Беше пълен с кашони — от едната страна белина, касетки с безалкохолни, от другата страна на агрегатното отделение, натрупани кутии с макарони и кетчуп. Една от кутиите бе паднала и изглеждаше сякаш картонът кърви.

Отворих вратата на агрегатното отделение и влязох вътре. Машината бе скрита във вдигащи се нагоре мазни облаци син дим. Ауспухът излизаше през една дупка в стената. Сигурно нещо бе блокирало другия край на тръбата. Имаше едно просто копче за включване и изключване и аз го щракнах. Агрегатът спря, блъвна, закашля се и замря. След това започна да затихва, пукайки и с това ми напомни за упорития трион на Нортън.

Аварийните светлини изгаснаха и аз останах в тъмното. Изплаших се и изгубих ориентир. Дъхът ми звучеше като лека въздушна струя през тръстиката. Излизайки навън блъснах носа си в шперплата на вратата и сърцето ми подскочи. На двойните врати имаше прозорци, но кой знае защо бяха боядисани черни и тъмнината бе почти пълна. Залитнах и се блъснах в купчина кашони с белина. Те се прекатуриха и паднаха. Един мина така близо до главата ми, че аз се дръпнах назад и се препънах в друг кашон, който бе паднал зад мен. Паднах и си ударих главата толкова силно, че видях звезди в тъмнината. Голямо шоу.