Стивън Кинг - Мъглата

Лежах, проклинах се и си разтривах главата, като все си повтарях, че трябва да запазя спокойствие, просто да се изправя, да изляза оттук и да се върна при Били. Казвах си, че нищо меко и лепкаво няма да обвие глезена ми и или да се плъзне в опипващата ми ръка. Повтарях си, че не трябва да губя самообладание, защото в противен случай ще свърша, бутайки се насам-натам в паника, да събарям неща и така да си създавам допълнителни прегради.

Внимателно се изправих, търсех да видя лъч светлина през вратите. Видях един, тъничък, но безпогрешен лъч в тъмнината. Тръгнах към него, после се спрях.

Чу се звук. Тих звук от някакво приплъзване. Спря, после започна отново с едно крадливо леко изтупкване. Вътре в мен всичко олекна. По някакъв магически начин пак станах на четири години. Този звук идваше някъде зад мен. Отвън. Където беше мъглата. Нещо се хлъзгаше и пързаляше и драскаше по тухлите. И може би търсеше път да влезе вътре.

А може би вече беше вътре и търсеше мен. Може би след миг щях да усетя това, което вдигаше шума, върху обувката си. Или върху врата си.

Пак започна. Сега вече бях сигурен, че е отвън. Но от това не стана по-добре. Заставих краката си да се задвижат, но те отказаха. Тогава се промени качеството на звука. Нещо зашумоли в мрака, сърцето ми подскочи и аз се втурнах към вертикалната ивица светлина. Блъснах се във вратите с протегнати напред ръце и изскочих в магазина.

Двама-трима души се намираха точно пред двойните врати — Оли Уийкс бе един от тях — и всички подскочиха изненадано. Оли сложи ръка на гърдите си.

— Дейвид! — каза той със стегнато гърло. — Боже господи, изкара ми акъла… — Той видя лицето ми. — Какво ти е?

— Чухте ли го? — попитах аз. Гласът ми звучеше странно, висок пронизителен. — Някой от вас чу ли?

Те нищо не бяха чули, разбира се. Бяха дошли да видят защо е спрял агрегатът. Докато Оли ми казваше това, дотърча едно от момчетата-общи работници с наръч електрически фенерчета. Той погледна с любопитство първо Оли, после — мен.

— Аз изключих агрегата — казах аз и обясних защо.

— Какво си чул? — попита един от другите мъже. Той работеше в пътното строителство. Казваше се Джим Някойси.

— Не зная. Стържещ звук. Плъзгане. Не искам пак да го чуя.

— Нерви — каза мъжът с Оли.

— Не, не бяха нерви.

— Ти кога го чу, преди да изгаснат лампите или след това?

— Когато изгаснаха. Но… — Но нищо. Видях ги как ме гледаха. Те не искаха да чуят още неприятни новини, други страшни или необичайни истории. Стигаше им толкова. Само Оли ме гледаше така, сякаш че ми вярва.

— Да влезем и да пуснем агрегата — каза момчето и започна да раздава фенерите. Оли пое своя със съмнение. Момчето подаде и на мен един, с леко презрително пламъче в очите. Беше може би на осемнадесет. След миг колебание, го взех. Все още ми трябваше нещо, с което да покрия Били.

Оли отвори вратите и ги подпря, като по този начин в склада проникна малко светлина. Кашоните с белина лежаха разхвърляни пред вратата на шперплатеното отделение на агрегата.

Мъжът, на име Джим, подуши въздуха и каза:

— Наистина мирише гадно. Май си бил прав, като си го изключил.

Светлините на фенерчетата подскачаха и кръжаха над кашони с консерви, тоалетна хартия и кучешки храни. В лъчите се виждаха кълбетата гъст дим, които запушената тръба връщаше обратно в склада. Момчето съсредоточи временно светлината на фенерчето си върху голямата врата на рампата за товарене в дясно.

Двамата мъже и Оли влязоха в отделението на агрегата. Светлините на фенерчетата им неспокойно се мятаха напред-назад и ми напомняха за приключенски разказ — като ученик бях илюстрирал серия такива разкази. Пирати закопават окървавеното си злато в полунощ, или може би лудият доктор и асистентът му крадат труп. По стените подскачаха сенки, изкривени и гротескни в светлината на кръстосващите се лъчи на фенерчетата.

Момчето се приближи към вратата на рампата, като осветяваше пространството пред себе си с фенерчето.

— Не бих отишъл нататък — казах аз.

— Зная, че ти не би отишъл.

— Опитай сега, Оли — каза един от мъжете. — Генераторът се закашля, а после изрева.

— Боже! Я го спри! За бога, каква воня!

Генераторът пак замря.

Момчето се върна откъм рампата тъкмо когато те излизаха.

— Явно нещо е запушило тръбата — каза един от тях.

— Вижте какво ще ви кажа — каза момчето. Очите му светеха на лъча на фенерчето и в тях имаше дяволски пламъчета, каквито толкова често бях рисувал в илюстрациите на приключенските разкази. — Пуснете го само, колкото да мога да вдигна вратата на рампата. Ще мина отзад и ще изчистя каквото има.