Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Кимам.

— Ще трябва да поставим подслушвателно устройство на телефона ви, а това ще стане много по-бързо, ако сте си у дома — иначе ще трябва да подпишете формуляр, който да изпратим на колегите, да им пратим и ключове — дълга и широка. Ако сте там, за два часа ще е готово.

— Добре.

Той свива устни за момент, кривва глава.

— И друго — продължава Шофлър, — при всичките тези хора и хеликоптери нещата не могат да останат в тайна. Искам да кажа, че ще се появи още в ранните новини под формата на някакъв бюлетин, а в редовните сутрешни новини… — Той клати глава. — Е, вие го знаете по-добре и от мен.

— Да — отвръщам.

Шофлър е прав. Трябваше и сам да се сетя. Само че се замислям чак сега.

Родителите из цялата страна вече са на нокти заради скорошната серия от широко отразени отвличания и изчезвания на деца. В момента в Калифорния се води съдебно дело за отвличане и убийство на петгодишно момиченце. Това е атмосфера, в която вестта за ново изчезнало дете моментално се превръща в голяма новина от национален мащаб.

А от медийна гледна точка изчезването на Кевин и Шон си е чисто злато — симпатични близнаци изчезват по време на рицарски турнир, сред дами в кринолини и мъже с жабо. Няма да е просто новина, ще е сензация.

— И това е добре, определено е добре — казва Шофлър. — Време е да потърсим помощта на широката общественост. А медиите ще ни я осигурят.

Спира да говори и чака да кажа нещо. Разбирам, че очаква от мен да стигна до някакъв извод, но не мога да се сетя какво по-точно цели.

— Сигурно имате близки — най-накрая казва инспекторът търпеливо, — които не бива да разберат за това от телевизията или защото някой репортер ги е потърсил.

Господи! Лиз! Ще трябва да кажа на Лиз.

— Мисля, че трябва да си идете у дома.

Забил съм поглед в краката си. Лиз.

— Крис — продължава Шофлър и кима към полицай Кристиансен — ще дойде с вас.

— Ще се оправя — казвам. Шофлър явно смята, че не бива да оставам сам, но най-малко от всичко искам Кристиансен да ми прави компания.

Шофлър не ми обръща внимание и кима на полицая, после тръгва с нас към изхода на комплекса.

— Заредена ли е батерията на телефона ти? — пита той Кристиансен. Полицаят откачва телефона от колана си и отваря капака му.

— Пълна е.

Вън е тихо. Шумът от движението по магистралата едва се долавя. Бърборенето на цикадите се усилва и спада ритмично. Хеликоптерът временно се е оттеглил да зареди гориво. За миг ми се струва, че чувам далечните викове на издирващия отряд, но после лек вятър зашумява в клоните на дърветата и поглъща звука.

Вървим през малката група коли и полицейски патрулки, паркирани близо до входа на панаира.

— Е — казва Шофлър и преглъща една прозявка, — тук ще направим всичко по силите си.

Подава ми ръка и аз я стискам. После плясва Кристиансен по рамото и тръгва обратно към щаба.

Пред нас се шири огромното празно пространство на паркинга. В далечния му край се вижда четвъртитата фигурка на джипа, сам сред голямото поле. Кристиансен върви до мен и притеснено и на пресекулки говори за „един случай на отвличане, по който работих преди няколко години“.

— Намериха хлапето във Флорида — казва той. — В задния двор на гаджето й.

По дългия път към колата идеята ми, че Шофлър е пратил полицая с мен от някакво съчувствие, отстъпва пред далеч по-нелицеприятната истина. Осъзнавам това, докато ровя в джоба си за ключовете на колата и натискам копчето на дистанционното. Ключалките щракват. Фаровете пробиват мрака.

— Така казват, нали знаете — продължава да говори Кристиансен. — В девет от десет случая е някой, когото децата познават. В девет от десет случая е някой от родителите.

Ето я истината — Кристиансен не е с мен в ролята на бавачка. Аз съм заподозрян.

Стоя с ръка на дръжката на вратата. Нямам сили да вляза в колата. Да се прибера вкъщи без момчетата е… нередно. Усещам го като знак за поражение, сякаш съм се отказал да ги търся.

— Хей, искате ли аз да карам? — пита Кристиансен.

После внезапна надежда разцъфва в гърдите ми и аз се вмъквам като подгонен в колата.

— Това май значи „не“ — казва Кристиансен, заобикаля джипа и сяда до мен. — Както искате.

Докато запаля колата и изляза от затревения паркинг на чакъления път, целият обнадеждаващ сценарий е готов до последните подробности в главата ми. Може би момчетата са загубили ориентация, опитали са да се върнат при сламената ни бала, но някъде са завили погрешно. Когато последният двубой приключи, всички станаха да си тръгват — беше истински хаос.