Джон Кейс: Сянката на Бога

Отец Ацети бе изкушен.

Застанал на стъпалата на енорийската черква, той разсеяно преместваше зърната на броеницата и гледаше през безлюдния площад в посока на любимата си тратория3 3 Ресторант (ит.). — Б.пр. . Поколеба се и погледна часовника си.

Беше 1:39 следобед. Умираше от глад.

Черквата трябваше да бъде отворена от осем до два и след това от пет до осем. Така поне пишеше на табелката до вратата и отец Ацети не можеше току-така да я пренебрегне. Все пак тя стоеше там почти от сто години. Но от друга страна…

Траторията се намираше на Виа делла Феличе — помпозно име за една средновековна калдъръмена уличка, започваща от централния площад и криволичеща в какви ли не посоки, за да опре до каменната стена, която ограждаше града.

Един от най-изолираните и най-красиви италиански градове, Монтекастело ди Пелия бе издигнат върху каменист купол на височина около триста метра над Умбрийската равнина. Неговата гордост и слава бе Пиаца ди Сан Фортунато — площадче с малък фонтан, който уморено бълбукаше в хладната сянка на единствената черква в градчето. Притихнало под тежкия аромат на пиниите, то бе любимо място за влюбени и студенти по изкуство, които идваха тук, за да се насладят на изгледа към околностите. Оттук те гледаха занемели към „зеленото сърце“ на Италия и извиваха шии, за да обхванат ширналите се слънчогледови ниви, потрепващи в маранята.

Само че не сега, не точно в този момент. Защото в този момент те ядяха.

А отец Ацети не ядеше. Откъм ъгъла леко полъхна и той едва не припадна от аромата на току-що изпечен хляб. На печено месо с лимон. На горещ зехтин.

Червата му изкуркаха, но се налагаше да пренебрегне недвусмисления им намек. В края на краищата Монтекастело си беше просто едно село, където дори нямаше истински хотел, а само малък пансион, собственост на двама емигрирали англичани. Понеже живееше тук само от някакви си десетина години, отец Ацети се смяташе за пришълец и щеше да си остане такъв до следващото хилядолетие. Следователно влизаше в списъка на заподозрените и тъй като се отнасяха с недоверие към него, го държаха под постоянно наблюдение, осъществявано от вечно бдителните по-стари жители, които не пропускаха повод да изкажат предпочитанията си към неговия предшественик. (Или, както го наричаха, „ добрия свещеник“. Ацети? А-а, „ новият свещеник“). И ако през времето за изповеди отец Ацети затвореше черквата макар и минутка по-рано, някой със сигурност щеше да забележи и Монтекастело щеше да бъде скандализирано.

С тежка въздишка свещеникът се обърна и потъна обратно в сумрака на черквата. Построена по времето, когато стъклото било смятано за скъпоценност, сградата бе обречена на тъмнина още със замислянето й. Мракът се разпръскваше единствено от мъждукащите електрически полилеи и свещите, а естествена светлина проникваше само през редицата прозорци високо в западната стена. Макар да бяха малко на брой и тесни, те понякога — както сега — създаваха истински драматичен ефект, фокусирайки следобедното слънце в ярки снопове, прорязващи тунели чак до пода. Подминавайки махагоновите поставки, където някога бяха слагали кръста, отец Ацети забеляза с усмивка, че изповедалнята попада точно в един от тези слънчеви острови. Той влезе под снопа светлина и въпреки моментното заслепяване изпита истинско удоволствие. Поколеба се, представи си как ли би изглеждал в очите на отсъстващите наблюдатели и засрамен от собствения си нарцисизъм, пристъпи и дръпна завесата зад себе си. Настани се удобно в полумрака и зачака.

Изповедалнята представляваше много стара дървена кабина, разделена по средата, за да изолира свещеника от изповядващия се. В центъра на стената между двете отделения имаше решетка с плъзгаща се преграда, достъпна само откъм страната на свещеника. Под решетката бе монтирана дървена полица. Отец Ацети вече си бе създал навика да подпира на нея пръсти, докато, наклонил глава, слуша шепота на изповедта. Излъсканото от богобоязливи ръце дърво на перваза подсказваше, че този навик е бил споделян и от неговите предшественици.