Джон Кейс - Сянката на Бога

Понеже не разполагаше с пари за хотели, свещеникът прекара нощта на гарата. На сутринта се изми в мъжката тоалетна и тръгна да търси евтино кафе. Бързо намери подходящо заведение. Влезе, седна, поръча си двойно еспресо и отпивайки с наслада от чашата си, изяде на две-три хапки подсладената баничка, която приличаше малко на кроасан. Попритъпил най-острите пристъпи на глада, той се върна обратно на гарата и тръгна да търси голямото червено „М“ на метрото. Крайната цел на Ацети бе Ватикана.

Не, няма да е лесно, мислеше си той, никак няма да е лесно.

Като във всяка независима държава и във Ватикана властваше бюрокрацията — в конкретния случай така наречената Курия, чиято основна мисия бе да ръководи онова чудовищно голямо нещо, все още известно като Свещената римска империя. Освен Държавния секретариат, който се занимава с дипломатическата дейност на Църквата, Курията се състои от още девет свещени конгрегации. Всяка от тях има функциите на министерство, отговорно за един или друг аспект от делата на Църквата.

Най-могъщият от тези отдели е Светата конгрегация за доктрината на вярата, известна до 1965 година като Конгрегация за Светата инквизиция на еретическата грешка. На повече от 450 години, инквизицията оставаше жизнено важна част от ежедневната дейност на Църквата, не че някой продължаваше все още да я нарича така.

Според учебните програми на католическите училища по целия свят Конгрегацията за защита на вярата продължава да разследва случаите на ерес, да издава присъди за измяна, да налага дисциплинарни наказания на свещенослужители и да отлъчва грешници. В изключителни случаи част от конгрегацията може да изпълни ритуала на екзорсизма, да влезе в схватка със Сатаната или да предприеме нужните действия при атака срещу вярата.

Точно последните й прерогативи бяха накарали отец Ацети да пристигне в Рим.

Шеф на Конгрегацията за защита на вярата бе Стефано Орсини, кардинал Орсини, състудент на Ацети преди трийсет и две години в Грегорианския университет на Ватикана. Днес Орсини бе рицар на вярата, глава на ватиканската светая светих — вътрешния съвет, включващ още девет по-нископоставени кардинали, дванайсет епископи и трийсет и пет свещеника, всеки от които невероятен ерудит.

Канцеларията на кардинала се намираше под сянката на катедралата „Свети Петър“, в Двореца на Светия кабинет — сграда, добре позната на Ацети. Беше прекарал първите си години на млад свещеник, работейки в малка, ярко осветена стая на втория етаж, заобиколен от книги и ръкописи. Много вода бе изтекла оттогава, затова, докато изкачваше стъпалата към третия етаж, усети сърцето му да забива учестено.

Причината не бе във физическото усилие, а в самите стъпала — в начина, по който мраморът бе изтъркан по средата от безчислените крака, стъпвали по него в продължение на векове. Това издълбаване и споменът, че за последен път бе минал оттук преди двайсет години, го накараха да осъзнае, че животът му си отива. И той, подобно на стъпалата, малко по малко изчезва от лицето на земята.

Мисълта го накара внезапно да спре. За миг се поколеба. Намираше се на една от площадките и стискаше перилата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Усети пристъп на носталгия… Не, не беше носталгия, а нещо… нещо още по-тежко, някаква загуба, от която в гърлото му се надигна буца. Бавно пое отново нагоре, но чувстваше, че затъва все по-дълбоко в собствената си болка.

Вече беше чужд, беше просто посетител в дома на Светия отец, но подробното познаване на тайните на тази сграда — текстурата на боята, копринено гладкия месинг на балюстрадата, особения начин, по който светлината падаше на успоредници по мраморния под — бе достатъчно, за да го разчувства до крайност.

Винаги бе смятал, че ще прекара по-голямата част от живота си зад стените на Ватикана. В библиотеката. Преподавайки в някой от университетите на Църквата. В точно тази сграда. Беше достатъчно амбициозен, за да си мечтае дори за червената шапка на кардинал.

Вместо това бе прекарал последното десетилетие сред вярващите в Монтекастело, където „паството“ му се състоеше от собственици на магазини, ратаи и дребни предприемачи. Не трябваше да позволява да го спохождат подобни мисли, но така и не можа да прогони завинаги от главата си въпроса: Какво прави човек като мен на това място?

Беше защитил докторат по канонично право и знаеше в най-големи подробности механизмите на действие във Ватикана. Беше работил в продължение на няколко години за Светата конгрегация за доктрината на вярата, а по-късно и в Държавния секретариат. Беше изпълнявал задълженията си по достоен за възхищение начин, страстно, интелигентно и най-вече ефикасно, така че на него бяха започнали да гледат като на изгряваща звезда. Изпратиха го на обичайната международна школовка, първо като помощник-секретар на апостолическия нунций в Мексико, а след това в Аржентина. Всички бяха убедени, че един ден и той ще стане нунций — посланик на папата.