Джон Кейс - Сянката на Бога

— Така-а… — проточи Маджио, леко намръщен. — Та какво мога да направя за вас, отче? — Беше поразочарован, че свещеникът не бе пожелал да попита защо е „напрегнато“ и какви са „промените“, за които бе споменал. В този случай Маджио щеше да намекне за здравословното състояние на папата и да види как очите на непознатия се разширяват от изненада. Но отецът изглеждаше потънал в грижите си, каквито и да бяха те, така че Маджио трябваше да повтори въпроса си: — С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм да се видя с кардинала.

Маджио поклати глава:

— Съжалявам…

— Но това е urgente! — настоя Ацети и като видя съмнението върху лицето на Маджио, побърза да допълни: — Става дума за заплаха срещу вярата.

Книжният плъх се поусмихна:

— Той е много зает, отче. Сигурно знаете това.

— Знам. Само че…

— Всеки може да ви го каже: трябва да си насрочите среща предварително. — И служителят продължи монотонно, описвайки цялата процедура. Ацети трябвало да се посъветва с монсиньора, отговарящ за епархията. Но понеже не го е направил и след като вече е в Рим… можело да говори с някой от по-старшите служители към канцеларията, пред когото да изложи естеството на проблема. И ако след това се прецени за уместно, може да се назначи среща. Но при всички положения щяло да отнеме седмици. А може би и по-дълго. Така че… едно писмо вероятно би опростило нещата…

Отец Ацети слушаше, барабанейки с пръсти по периферията на шапката си. И преди го бяха обвинявали в арогантност и в склонност да гледа на собствените си безпокойства като на най-важни. Но в този случай? Не! Никакъв посредник не би могъл да свърши работа, а още по-малко писмо. Беше тук, за да говори с кардинала. С този кардинал.

— Ще почакам — каза той, върна се при пейката и седна.

— Опасявам се, че не ме разбрахте — анемично се усмихна Маджио. — Кардиналът не е в състояние да се среща с всеки, пожелал да го види. Това просто не е възможно.

— Разбрах ви — отговори отец Ацети. Секретарят направи лек жест на безпомощност. — Но ще почакам.

И зачака.

Всяка сутрин Ацети идваше в катедралата „Свети Петър“ в седем сутринта. Казваше молитвите си, сядаше на пейката до световно известната статуя на Свети Петър и започваше да гледа вярващите, наредили се на опашка, за да целунат бронзовото ходило на великия апостол. Векове целувки бяха изтрили оформените поотделно пръсти и сега цялата предна част на ходилото бе излъскана и се сливаше с основата. Дори подметката на сандала вече се бе заличила.

В осем часа Ацети изкачваше стъпалата до преддверието на третия етаж и съобщаваше името си на неизменно облечения в бяло отец Маджио. И всеки ден Маджио кимваше студено, след което записваше с ъгловатия си почерк името на Ацети в дневника. После провинциалният свещеник заемаше мястото си на пейката и оставаше на нея цял ден. В пет часа — канцеларията на кардинала затваряше тогава — той слизаше по обратния път, минаваше през Колонадата на Бернини и излизаше през Портата на Света Ана.

Докато чакаше, разполагаше с предостатъчно време, за да размишлява за човека, с когото бе дошъл да разговаря. Помнеше Орсини още от университетските им години младеж с едро и непохватно тяло, така странно контрастиращо с острия му аналитичен ум. Гениалността на Орсини бе студена и някак… подобна на лазер, лишена от състрадателност или дори привиден интерес към мнението на околните.

Единствената му страст бе Църквата и в преследване на тази ги страст той просто прегазваше всеки, изпречил се на пътя му. Издигането му в йерархията на Ватикана бе предсказуемо и бързо. Никой не се изненада, когато един ден го направиха глава на Конгрегацията за защита на вярата. Длъжността в известен смисъл си бе полицейска, а Орсини имаше душа на полицай. Напомняше на Ацети с нещо Жавер — безсърдечния полицай от „Клетниците“, неуморим й безмилостен. Вкаменена добродетел.

Разбира се, подобни хора бяха необходими, а Орсини бе идеалният човек, с когото да сподели изповедта на доктор Барези. Той щеше да знае какво да се направи и да се погрижи да бъде сторено.

Ацети не искаше да разсъждава по този въпрос. За онова, което може би щяха да направят или, по-точно, щеше да се наложи да направят. И много често прибягваше към молитвата, за да отклони мислите си, неволно насочили се натам.

Вечерите прекарваше на stazione. Още след първата нощ бе установил, че ако остави кръглата си шапка на цимента до пейката, на която спеше, на сутринта може да намери няколко хиляди лирети в нея. Спеше неспокойно, но никой не му обръщаше внимание. На сутринта се измиваше в тоалетната, прибираше милостинята, отиваше в близкото заведение и похарчваше полученото за кафе, cornettos и минерална вода.