Джон Кейс - Убийството като шедьовър

От чакъления път завивам по шосето. Когато не са ме намерили, може би са срещнали някого — хора от квартала, съседи, които не са виждали, откакто Лиз ги отведе в Мейн. И тези хора са откарали момчетата вкъщи.

Или пък Лиз… Лиз е последвала момчетата от Мейн. Искала е да докаже нещо, така че е изчакала Алекс и момчетата да се разделят… Или не самата тя лично, а е наела някого…

Разумът е пълен с предположения, душата е пълна със страх и надежда. На някакво ниво съзнавам, че тези предположения са безпочвени и не биха издържали по-смислена проверка от моя страна.

Сега, когато съм на пътя, изпитвам необяснима нужда да се прибера у дома възможно най-бързо. Сякаш това по някакъв начин ще оправи нещата. Само да се прибера вкъщи! Там ще съм добре. Децата ще са добре. Незнайно как ми е влязло в главата, че момчетата ще са там и ще ме чакат.

— По-добре намалете малко — извиква Кристиансен.

Поглеждам километража. Движа се със сто и трийсет.

— Стига, човече. Това шосе… — Гласът на полицая ми звучи като жужене на комар.

Намалявам до сто и двайсет, а после телефонът ми звъни и аз набивам спирачки, задницата на джипа поднася и се качва на банкета сред дъжд от камъчета.

— Боже Господи! — пискливо крещи Кристиансен, докато аз трескаво се боря с телефона.

Най-накрая слагам проклетото нещо на ухото си.

— Кой е? — пита Кристиансен, но аз почти не го чувам.

— Ало? Ало! — крещя аз. Не че връзката е лоша, кристално чиста е, няма и помен от статичен шум. Но никой не се обажда, мълчат.

— Господине? Кой е? — изблейва Кристиансен, но аз вдигам рязко ръка да млъкне. Не затварям, защото си давам сметка, че това, което чувам, не е точно тишина. Дишане е. Някой диша.

— Кой е? — питам аз и полагам усилия да овладея гласа си. — Кой е?

Нищо.

А после пожар от облекчение избухва в гърдите ми, когато гласът на Кевин изпърхва в ухото ми, треперлив и предпазлив:

— Тате?

После тихо изщракване и свещта угасва толкова бързо, колкото е пламнала.

— Кевин? Кевин?!

Включвам вътрешното осветление на джипа и впивам поглед в малкия светещ правоъгълник на дисплея. Като повечето клетъчни телефони и моят показва номерата на входящите повиквания. Само че преди да приемеш разговора. Сега на екрана пише само: ПОСЛЕДЕН РАЗГОВОР: 18 СЕКУНДИ.

— Сър? — казва Кристиансен. — Кой беше? Кой се обади?

— Секунда само.

Дори не вдигам поглед от телефона, а сърфирам през менюто, докато стигам до ВХОДЯЩИ ПОВИКВАНИЯ. Появява се списък. Избирам ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ и прочитам: 202–555–0199.

Не може да бъде! Това е номерът вкъщи, собственият ми домашен номер! Означава ли това — сърцето прави салто в гърдите ми, — че момчетата са си вкъщи?

Не виждам как е възможно, как може децата да са си у дома и в същото време никой — нито те, нито хората, които са ги завели там — да не си е направил труда да звънне на мобилния ми телефон за единайсетте часа откакто ги няма.

Никакъв смисъл няма в това, но аз въпреки всичко пощурявам от радост.

Телефонът ми сигурно е загубил сигнал преди малко, когато Кевин се обади. Карам през дупка — случва се непрекъснато. Сега обаче сигналът е силен, така че натискам двойката — бутонът за бързо набиране, който ме свързва с домашния ми телефон. Нямам търпение да чуя гласа на сина си и да получа обяснение.

Телефонът звъни четири пъти, а после чувам собствения си глас: „Здравейте, свързахте се с Алекс Калахан. В момента не мога да отговоря, но…“

Затварям. Телефонът у дома има опция за изчакващ разговор и ако говоря в момента и не превключа на новото входящо обаждане, телефонният секретар се включва след четвъртото позвъняване. Момчетата сигурно ми звънят в момента, затова се е включил секретарят. Обажданията ни се блокират взаимно. Чакам, опитвам пак и пак се включва секретарят. Повтарям целия процес, като междувременно обяснявам на Кристиансен какво правя и че Кевин ми се е обадил.

След четвъртия опит се отказвам. Може би прибързвам, може би са необходими една-две минути за препращане на повикванията от централата. Отново избирам ВХОДЯЩИ ПОВИКВАНИЯ, но номерът на ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ все още е същият, на домашния ми телефон. Избирам ЧАС НА ПОВИКВАНЕ. Изписва се 04:42. Поглеждам към таблото — в момента е 04:48. Това означава, че повикването от Кевин наистина е дошло от къщата в Кливланд Парк.

В такъв случай… защо никой не вдига телефона?

— Господин Калахан — казва Кристиансен, — сигурен ли сте, че е било едно от децата?