Джон Кейс - Убийството като шедьовър

— Не се притеснявай — казва далечният глас на Фред. — Радвам се, че можах да помогна.

Кристиансен най-после се свързва с Шофлър точно преди да завия по Ордуей. Двамата все още говорят, когато спирам на алеята пред къщата. Изскачам от колата и хуквам.

Отварям рязко рамката с мрежа против комари, отключвам и вече съм вътре, влитам от стая в стая с шеметна скорост, крещя имената на момчетата, паля лампите наред, очите ми буквално претърсват трескаво стаите. Последна проверявам тяхната стая. Някакъв малоумен оптимист в мен продължава да таи надеждата, че все пак ще ги намеря там, заспали в леглата си.

Само че стаята им е празна. Съвсем празна.

С Кристиансен по петите проверявам таванското помещение, после мазето, после отново обикалям стаите, като този път отварям гардеробите, проверявам под леглата, зад по-големите мебели, навсякъде, където може да се скрие едно малко момче. И отново завършвам търсенето в стаята им. Като в сън се приближавам към прозореца на фасадата на къщата.

Ясмин Сийгъл е нощна птица — твърди, че спи само по два-три часа на нощ. Но освен това е от онези жени, които изглежда са осведомени за всичко, което се случва в квартала. Може да е видяла нещо — кола, момчетата, онзи, който ги е довел в къщата… нещо. Освен това виждам, че е будна. Синкавата светлина на телевизора грее в прозореца на хола й.

Излизам от детската с намерението да се обадя от кабинета си на Ясмин, когато погледът ми се спира на нещо, което не съм забелязал досега.

Нещо като малко зайче върху двойната ракла — ниска мебел с много чекмеджета, която Лиз изнамери в Икеа. Стои от страната на Шон, която за разлика от страната на Кевин е почти подредена, иначе никога не бих го забелязал. Приближавам се и разбирам, че е оригами — малка фигурка, не повече от десетина сантиметра висока, сгъната от опаковъчна хартия. Не разбирам нищо от оригами, но това не е някакво просто, карикатурно изображение на животното. Фигурката е сложна и с чисти линии, повече като миниатюрна скулптура.

А когато я взимам в ръка, я усещам някак странно. Не е направена от хартия, а от някакъв вид животинска кожа. Което по някаква причина ме хвърля в ужас.

Винаги ли е била тук? Едва ли. Щях да я забележа.

Или пък не, мисля си в следващия момент, докато връщам малката фигурка върху раклата. В края на краищата бях ли забелязал увлечението на момчетата по рицарите? Не. А и Лиз непрекъснато ги водеше в разни занаятчийски дюкянчета… в най-невероятните дори. Макар че… няма начин Кевин или Шон да са направили това нещо. Може би майка им.

Мисълта за Лиз ме удря в стомаха като ковашки чук.

О, Боже мой! Трябва да й се обадя…

Лиз пристига късно на следващата сутрин, излиза със странна походка, сякаш краката не я слушат, от обезопасената зона на Националното летище, хубавото й лице е изопнато от сълзи. След кратка вдървена прегръдка я прихващам над лакътя, обръщам я наляво и я представям на Кристиансен.

Кристиансен е тук, за да „ви помогне да ескортирате госпожа Калахан до дома ви“ — както се изрази Шофлър.

Когато инспекторът за пръв път ми сподели тази идея, му казах да забрави, но той някак успя да ме уговори, най-вече с аргумента, че униформените полицаи наистина са от помощ, ако трябва да минеш през тълпа от репортери.

— Мъж в униформа може да подходи делово, без това да се сметне за грубо. По дяволите, може да бъде и наистина груб към репортерите и пак ще изглежда, че просто си върши работата. Патрулката, униформата — ще помогнат.

— О! — казва Лиз и очите й се разширяват при вида на полицая.

Поглежда ме ужасено и аз знам какво си мисли — че Кристиансен е тук официално със задачата да й съобщи лоша новина.

— Госпожо! — измърморва той и се накланя напред в нещо като поклон.

Тя чака застинала и когато става ясно, че Кристиансен не се кани да казва друго, Лиз буквално се срива отгоре ми, лицето й е горещо и влажно върху рамото ми.

— О, Алекс! Алекс?

Повече или по-малко аз я задържам права, докато тълпата се ниже покрай нас. Просто си стоим там и Лиз плаче на рамото ми. Не знам какво да правя. Но после тя отстъпва крачка назад, изтрива сълзите си и тръгва към багажното, толкова бързо, че подтичвам, за да я настигна. Стоим един до друг и гледаме как куфарите се спускат по улея към конвейерната лента.

Отварям уста да кажа нещо, но челюстите ми се затварят под собствената си тежест. Какво мога да кажа? Как беше полетът? Извинявай, че загубих децата ни?