Джон Кейс - Убийството като шедьовър

— Да, сигурен съм. — Гласът ми е накъсан от емоцията. — Кевин беше.

— Как ги различавате — нали са близнаци?

— Защото звучеше като Кевин — сопвам му се аз. Не си правя труда да му обяснявам, че през повечето време Кевин ме нарича „тате“, а Шон „татко“ — и е готов с юмруци да защитава правото си на това обръщение.

— Сериозно! — със съмнение в гласа казва Кристиансен.

Изведнъж вече не съм толкова сигурен. Може да е бил и Шон. Тази неувереност ме тревожи.

— И какво каза той? — пита Кристиансен. — Какво е станало? Къде са?

Връщам джипа обратно на пътя и се вливам с нарастваща скорост в движението. Не отговарям на Кристиансен, мисля трескаво: „Какво каза той? Каза «Тате»“. Не мога да изкарам гласа на Кевин от главата си, най-сладкия еликсир, най-чакания звук:

Тате.

Отново набирам телефона вкъщи, изчаквам нетърпеливо края на моето записано съобщение и звуковия сигнал.

— Който е да е там с момчетата — умолявам аз, — моля ви, вдигнете телефона. Моля ви!

Малко след като се родиха момчетата на нас с Лиз ни се стовариха толкова задължения, че започнахме да оставяме секретаря да отговаря на повечето обаждания — изчаквахме да чуем кой ни търси и вдигахме при възможност… или желание. Приятелите и роднините ни знаеха това, както и половин дузина от колегите ми. Съобщенията обикновено започваха с „Алекс… ако си там, вдигни“. Или „Лиз, мама е. Не си прави труда да вдигаш, просто исках да ти кажа, че…“

В къщата има няколко телефонни апарата, но аз си мисля за този в кухнята. Стои на малката червена масичка, която Лиз купи от една дворна разпродажба. Телефонът е стар, бежов, черният навит кабел е много дълъг и обикновено е оплетен безнадеждно. До него е квадратният бял секретар, червеното копче свети, ако има нови съобщения. Представям си, че усиленият ми глас говори в кухнята точно от малката мембрана на секретаря.

— Кев? Шон? Ако сте сами, вдигнете телефона, момчета, става ли? Татко е. Просто вдигнете телефона.

Нищо.

Над телефона е дъската за бележки, дървената й рамка е изцапана със зелено мастило в единия ъгъл, където Шон я беше надраскал, когато прохождаше. Откакто Лиз я няма, корковият правоъгълник се е превърнал в постоянен дом на странна колекция от квитанции от химическото чистене, изрезки от вестници, менюта за храна за вкъщи, бележки с надраскани набързо имена и телефонни номера, снимки, детски рисунки, стари лотарийни билети.

— Вдигнете — моля аз, — хайде!

Секретарят се включва и отново чувам собствения си роботски глас: „Здравейте, свързахте се с…“ Опитвам се да си представя Кевин или Шон със същите подробности, с които си представям дъската за бележки, но по някаква причина не успявам.

— Какво правите? — пита Кристиансен.

Не му обръщам внимание, а набирам 411. Питам за номера на Ясмин Сийгъл, но после променям решението си и се обаждам на съседа до нас, Фред Билингсли. Ясмин е над осемдесетгодишна. Би й отнело твърде дълго време да излезе от къщи. Фред, чиято съпруга Нанси почина преди две години, живее с порасналата си вече дъщеря. Той е организиран и благонадежден, макар и не особено дружелюбен.

— Сър — казва Кристиансен, — трябва да докладвам на инспектор Шофлър. Може ли да ми кажете…

Фред определено е изненадан, че му се обаждам по това време.

— Алекс? Колко е часът? — Гласът му е разтревожен. — Проблем ли има?

— Искам да те помоля за голяма услуга, Фред — казвам аз.

Обяснявам му ситуацията и му казвам къде да намери ключа за входната врата. Фред обещава да отиде веднага — ще ми се обади на мобилния след няколко минути.

Кристиансен се навежда пред мен да погледне километража.

— Божке! — изписква той. — Господине! Сър! Намалете! Трябва да намалите.

Вече съм на околовръстното, когато Фред се обажда.

— Тук няма никого — казва ми той. — Не виждам нищо особено или необичайно, всичко изглежда на мястото си. Сигурен ли си, че са се обадили оттук?

Казвам му, че според моя телефон обаждането е дошло от къщи, но може и да има някаква грешка. Благодаря му многословно.

— Момчетата наистина ли са… изчезнали? — казва Фред. — Мили Боже, мога ли да помогна с още нещо?

Мисля си, че момчетата са в къщата и се крият от Фред. Без друга причина, освен сериозния му и някак официален маниер на поведение, винаги ги е било малко страх от „Господин Б.“.

— Благодаря ти, че провери, Фред. Задължен съм ти — казвам аз. — Не се сещам какво друго би могъл да направиш. След половин час ще съм там. Ти по-добре се връщай в леглото. Наистина съжалявам, че те събудих.