Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Въпреки еднаквите дрехи няма съмнение кой кой е на снимката. Изправен пред фотоапарат, Шон принципно не проумява значението на „усмихни се“ или който и да било от другите изрази, които фотографите използват. Без значение колко пъти Лиз му обяснява, че начинът, по който си криви лицето, не е усмивка, той си знае своето. На всяка снимка, за която е позирал, откакто стана на три до сега, се вижда представата на Шон за усмивка. Тази преувеличена и лишена от веселие гримаса — устните разтеглени максимално в противоположни посоки — прилича на онова, което правят орангутаните, за да си оголят зъбите.

Снимката едва не ме срива окончателно. Гърдите ми сякаш са пълни с натрошено стъкло. Подавам я на Шофлър с необяснима неохота, сякаш като му я давам, по някакъв начин се отказвам от собствеността си върху момчетата.

— Не казахте ли, че не се обличат еднакво? — казва Шофлър.

— Така е — отговарям. — Обикновено не го правят.

— Хм.

Половин час по-късно, след като сме обиколили комплекса по пътя, който бях изминал с момчетата, Шофлър вече е доволен. Изключва диктофона и го пъха в джоба си. Изважда мобилния си телефон, отдалечава се на няколко крачки и ми обръща гръб. Въпреки това чувам какво казва. Говори с някого в щаба.

Сякаш съм попаднал в гъста мъгла, мятам се между лудата надежда и паниката. В един момент не мога да повярвам, че това се случва. В следващия разбирам, че се случва — Шон и Кевин са изчезнали, изчезнали са! — разбирам го по студения юмрук, който е стиснал сърцето ми.

— Според мен — казва Шофлър по телефона — най-добре е да разширим търсенето и в гората, докато още не се е стъмнило съвсем.

Не забелязвам кога точно розово-прасковеният залез се отцежда под хоризонта, но внезапно вече е нощ. Луната, стряскащо ясна, виси като изгонено коте в черното, обсипано със звезди небе. Изваждам телефона си и звъня на машинката вкъщи — за десети път или там някъде.

Никаква промяна, няма нови съобщения.

Шофлър не ми позволява да отида с издирващите екипи. Всички ми повтарят едно и също — най-добре ще е просто да чакам. Моите синове ги няма, а искат да седя и да гледам отстрани, зрител на собственото си нещастие.

И въпреки това ми е някак странно познато — чувството да седя в публиката, докато добре смазаната машина на катастрофата се задвижва. Под постоянния обстрел на новините, криминалните сериали, документалните филми за бедствия и „риалити“ програмите по телевизията всички ние сме подготвени за всякакъв вид кошмари. Каквото и да ни сполети, то вече се е случвало под някаква форма на някой друг — филмирано с безпощадни подробности и с музикален съпровод в добавка. Аз ли не знам това!

От пейката чувам Шофлър, който говори на висок глас в щаба:

— Започнете от пресечката на триста и първа и Шейд Вали Роуд. После птицата да се разгърне от точка 19, най-напред да направи обход над територията на комплекса…

В първия момент думите ми се струват безсмислени. После „птица“, „разгърне“ и „обход“ попадат във верните лингвистични улеи в мозъка ми и аз проумявам, че инспекторът говори за полицейски хеликоптер, който се е включил в издирването.

Кристиансен казва:

— Ако децата са в гората, от хеликоптера няма да ги видят.

Когато пристига още една патрулка с четирима униформени полицаи от град Корал (идвали и други) и с мощни фенери в багажника, Шофлър организира нови екипи.

Отнякъде се е появила храна. Пици „Папа Джон“, хамбургери, кутийки Пепси, големи алуминиеви термоси с кафе, обърнати кули от бели стиропорени чашки. Някой е закачил с кабарчета на стената топографска карта и я е разчертал на квадратчета. Първият издирващ екип потегля под съпровода на кратки пращящи реплики по уоки-токитата, после и вторият. Когато третият екип от четири мъже и две жени се събира около Шофлър, който им сочи техния участък от картата, аз скачам на крака.

— Идвам с вас.

Шофлър се колебае.

— Ако ги намерим — започва той, — възможно е…

Оставя изречението недовършено, но аз знам какво иска да каже — „Възможно е да не са живи“. Кимам, за да му покажа, че съм го разбрал.

Шофлър отваря уста, сякаш се кани за пореден път да подхване тирадата си как най-добре ще помогна, ако стоя настрани. Но после променя решението си и кима в знак на съгласие.

— Какво пък!

Вървим през гъст участък в неравна линия, като се стремим да спазваме указаното ни междинно разстояние от две протегнати встрани ръце, или около два метра, но неравният терен и препятствията често скъсяват или увеличават разстоянието помежду ни. Фенерите дълбаят в мрака, цилиндричните им лъчи са силни, но в края си и те се разнищват постепенно и се разтварят във фосфоресцираща мъгла. Провират светлината си в скрити ъгълчета от гъсти храсталаци, осветяват преплетени къпини, промушват се в пукнатините между големи, обрасли с мъх скали, обливат със светлика си грапавата кора на дебели дънери, листа и клони, тук-там на кръпки проблясва вода в поточета или ярките очи на стреснати животинки. Лъчи се стрелват към небето, когато хората се катерят през повалени дънери и скали. От време на време веселата мелодийка на някой мобилен телефон нахлува абсурдно в гората и собственикът му провежда приглушен разговор с роднина или приятел.