Джон Кейс - Убийството като шедьовър

— Бяхме на рицарския турнир — казвам аз. — Момчетата отидоха да скандират в подкрепа на Зеления рицар…

След като разказвам тази част, започваме от началото. Опитвам се да пресъздам деня. Червената лампичка свети, аз говоря, Шофлър слуша.

Панаирът е до голяма степен опустял, павилионите са със спуснати кепенци и заключени катинари. Двамата с Шофлър се отправяме към турнирната арена. Инспекторът спира всички, които срещаме по пътя, записва с четливия си почерк имената и каква е работата им в панаира, казва им, че трябва да се обадят на Джак в щаба преди да напуснат комплекса. Пита ги дали помнят да са виждали две момчета, близнаци. Не? А мен виждали ли са? Не.

Водили сме десетина подобни разговора, когато Шофлър спира, кривва глава и ме поглежда.

— Хъ — казва той с изражение, което не успявам да разчета.

— Какво?

Шофлър клати глава.

— Просто съм изненадан, че никой не си ги спомня, това е всичко. Така де — еднояйчни близнаци.

Думите му се шмугват покрай мен като мишка в стената.

На самата арена Шофлър ме следва, докато вървя през купчините слама.

— Тук някъде — казвам аз и спирам. — Тук някъде седяхме.

— И оттук ги видяхте за последен път?

— Приблизително.

— А те къде бяха?

Махвам към оградата, където преди няколко часа беше скандирала „Зелената машина“. Описвам — сигурно за четвърти или пети път — какво точно се случи. Шофлър разлиства тефтера си назад и проверява нещо.

— Значи последния път, когато сте ги видели, те са били там долу и са викали за Зеления рицар.

Затварям очи и се съсредоточавам.

— Не — казвам. — Не беше така.

— Не?

— За последен път ги видях точно преди последния двубой. Бяха с група други деца и галеха някакво куче.

— Куче? Какво куче?

— Кльощаво такова… как им казваха? Като хрътка, но по-малко.

— Уипет? — пита Шофлър.

— Точно така. Имаше едно нещо около врата си — нали се сещате, яка. Надиплена бяла яка.

— Като… като при Шекспир имате предвид? Ъъ… как му викат на това? Рюш?

— Да. Рюш. Всъщност… — Образът изведнъж изниква в главата ми. — Човекът също беше с такава яка.

— Какъв човек?

— Един висок мъж беше с кучето.

— И двамата са били с рюшове. Костюмирани.

— Да.

— Хм — мърмори Шофлър. — Значи сте отклонил очи от децата да видите двубоя и когато отново сте ги потърсил с поглед, вече ги е нямало.

— Точно така — казвам аз и усещам как дробовете ми се затварят, сякаш съм в самолет, който внезапно се е снижил с пет хиляди метра. — Нямаше ги.

Приближаваме се към оградата и виждам, че на арената има някой — слаб мъж с избеляла червена тениска „Адидас“. Рине конските изпражнения.

Мъжът отговаря учтиво на въпросите, зададени му от Шофлър.

— Алан Бабкок — казва той с британски акцент. — Б-А-Б, не П, К-О-К. Аз съм главният коняр, грижа се за конете и всичко около тях. — Сочи към конската тор. — Редуваме се за мръсната работа. Ще ми кажете ли за какво е всичко това?

— Две момченца липсват. Близнаци.

Бабкок ме поглежда.

— Вашите хлапета, така ли?

Кимам.

— Шестгодишни. Руси. Виждал ли сте ги?

Бабкок клати глава.

— Съжалявам. Сега няма никого, а ако питате за по-рано — повечето време съм отзад. Случва се някой и друг фен да открие пътя до входните улеи, но не са много. Не помня да съм виждал близнаци. Поне днес. Щях да си спомня.

— Входни улеи? Та къде по-точно сте вие по време на турнирите? — пита Шофлър.

— Най-добре елате да ви покажа.

Следваме Бабкок през арената и през една порта от другата страна, която ни извежда „зад кулисите“. Два метални улея, състоящи се от закривена метална мрежа, водят към две дървени заграждения.

— Влизат през единия улей — казва Бабкок, — излизат през другия. Конете могат да бъдат много твърдоглави — не им харесват особено финтифлюшките, които трябва да носят за турнира. Така че аз стоя тук, помагам за конете, качвам и свалям рицарите от гърбовете им — никак не е лесно с всичките тези доспехи.

— Какво става след това? Откарвате някъде конете до следващия ден или до следващия уикенд?

— Не, не. Стоим си тук, отзад.

— И къде по-точно? — пита Шофлър.

Тръгваме след Бабкок към двуметрова ограда.

— Тази ограда минава около целия комплекс, така ли? — пита Шофлър.

— Точно така — казва конярят, отключва катинара и отваря портата.

Веднага щом минаваме през портата и се озоваваме от външната страна на оградата, в открития свят, аз се паникьосвам. Ако Кевин и Шон не са в панаирния комплекс, значи може да са навсякъде.