Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Инспектор Шофлър е едър мъж, червендалест, с мръсноруса коса. На петдесет или малко повече и с двайсетина килограма над нормата. Въпреки омачканите си кафеникави панталони и синьото сако, което е виждало и по-добри дни, той моментално внушава авторитет. И въпреки теглото, стойката и движенията му са като на атлет.

Полицай Кристиансен е кльощав мъж с много къса подстрижка, издадени напред зъби и писклив глас. Носи кафява униформа с почти същия оттенък като на патрулката.

Ръката на Шофлър е голяма, кожата — загрубяла, и той не пуска веднага моята, а я захлупва и с другата си ръка.

— Господин Калахан — казва той и ме фиксира с такъв пронизителен поглед, сякаш ме сканира с биометрично устройство.

После пуска ръката ми и вдига обвинително пръст към Пребъл.

— Гари, трябваше да ме повикаш по-рано. Не съм го очаквал от теб, по дяволите! — И клати неодобрително глава.

Пребъл свива рамене.

— Реших, че…

— Откога ги няма момчетата? Вече повече от два часа, така ли? — Шофлър въздъхва дълбоко. — Така. С колко души разполагаш?

— Четирима, освен мен — казва Пребъл, а после, когато става ясно, че Шофлър чака за по-подробна информация, ги изрежда по име: — Освен Джак там — той кимва към бледия мъж на бюрото, — другите са Гомез, Арингтън и… а, да, Абигейл Диксън.

Шофлър прави физиономия.

— Искам ги тук.

Пребъл кима, после отдалечава телефонната слушалка от ухото си, сякаш се кани да каже нещо, но Шофлър го спира с ръка като регулировчик на кръстовище.

— Ще се свържа с К–9 — казва той и сваля клетъчен телефон от колана си. Обръща се към Кристиансен. — Това място ще го запечатаме.

Човек би си помислил, че този изблик на целенасочена дейност би ме успокоил в някаква степен, но вместо това съм буквално парализиран от страх. Макар и да не приемах за съвсем чиста монета показната увереност на Гари Пребъл, сериозното и делово отношение на Шофлър е неизмеримо по-лошо. Сещам се за момчетата Рамирес, близнаци от Калифорния, убити преди няколко години. Мисля за Етан Пац и Адам Уолш, за Поли Клаас, Саманта Раниън, за всички не толкова известни изчезнали деца, чиито лица светът е свикнал да вижда на картонените опаковки и по стените на пощенските станции.

Страхът явно се чете по лицето ми, защото Шофлър ме стисва над лакътя с една от големите си ръце.

— Децата обичат да се крият. — Сега говори утешително. — Там е работата. Изгубват се, хваща ги страх и типичната им реакция е да се скрият. Може дори да си мислят, че сте им много ядосан, между другото. Защото не сте могъл да ги намерите. Така че ние ще ги потърсим, ще преровим целия комплекс. Кучетата може да помогнат, затова и повиках К–9. Разбирате ли?

— Да — казвам аз. — Разбирам.

Той се мръщи.

— Изглеждате ми познат. Да не сте адвокат или нещо такова?

— Репортер съм. Във Фокс.

— Точно така! — казва механично Шофлър, но после изглежда наистина се сеща. — Точно така. Добре. — Измъква тефтер на спирала от джоба на сакото си и го отваря. Момчетата ви са на колко — май шестгодишни ми каза Гари.

— Да, Кевин й Шон Калахан.

— Дата на раждане?

— Четвърти януари деветдесет и седма.

— Опишете ги.

— Те са… ами не знам, стигат ми до тук някъде. — Вдигам ръка да покажа приблизителния им ръст. — Сини очи, руса коса…

— Каква по-точно? — пита детективът. — Тъмноруса като вашата или по-скоро платинена?

— Почти бяла.

— Някакви отличителни черти, белези, нещо такова?

— Ами предните им зъби са израсли само наполовина.

— Добре — казва детективът и кима, докато си записва, сякаш зъбният статус на момчетата е някаква изключително важна и полезна информация. Това ми се струва направо откачено, като се има предвид единственият наистина особен факт относно Кевин и Шон.

— Те са близнаци, нали разбирате? — казвам аз. От нерви гласът ми се е повишил и думите прозвучават твърде силно. Направо крещя. Поемам си дъх. — Разбирате, нали? Еднояйчни близнаци.

— Да, да — казва Шофлър, — но, виждате ли… може да се разделят. Така че… — И свива рамене.

— Не — настоявам аз. — Не биха се разделили. — Направо изтръпвам при мисълта, че Кевин и Шон не са заедно.

— Еднакво ли се обличат?

— Не.

— Кажете тогава с какво са облечени. Първо Кевин.

— Жълта тениска с кит отпред, дънки, бели найкове.

— А Шон?

— Широки панталони, синя тениска, черни обувки с бели връзки.

Шофлър си записва, после се обръща към Гари Пребъл.

— Гар… сигурно имаш списък със служителите — кой къде работи и с какво работно време. Ще ми трябва. А сега да обсъдим как най-добре да претърсим комплекса.