Джон Кейс - Убийството като шедьовър

— Конете и такъмите са там — казва Бабкок, кимайки към бяла конюшня от сглобяеми панели. — Хората са в караваната. — Сочи към едно голямо уинебаго. — Рицарите… е, те всъщност са актьори, нали така? И умели ездачи също. Те живеят вътре, при другите. Тук сме само аз и Джими, да се грижим за животните.

Зад обора поляна с бяла ограда стига чак до гъстата гора. Цикадите врещят.

Огромен черен кон стои до обора, завързан за една рамка. Нисък смугъл мъж държи едно от масивните копита на звяра и го почиства от пръстта с метално длето. Бабкок го представя като Джими Гутиерес. След като разменя няколко думи с него, Шофлър си записва името му и телефонния му номер в тефтера си.

— Имате ли нещо против да хвърлим един поглед в обора… и в уинебагото? — пита Шофлър.

— Не е много подредено вътре — казва Бабкок. — Влезте, щом искате.

Връщаме се през портата в оградата и вървим обратно към турнирната арена, когато я виждам близо до един от металните улеи — малка бяла маратонка „Найки“.

Видът й ме смразява и застивам на място. Шофлър и Бабкок вече са излезли на арената, когато инспекторът забелязва, че не съм с тях.

— Господин Калахан?

Махам му, неспособен да изрека и дума. Гледам втренчено маратонката. Тя просто си стои там, в прахоляка, изправена, все едно някой току-що я е събул — само дето виждам, че връзките не са развързани.

— Онази маратонка там е съвсем същата като на Кевин — казвам аз.

— Какво?

— Ето там. Онази маратонка. — Соча я, малка бяла обувка с кално петно на връзките. — Синът ми Кевин има такива маратонки.

Видът на обувката в прахоляка, с вързани връзки, ме връща към изненадващо многобройните други обувки, които съм виждал отделно от собствениците им. Вързани една за друга и метнати да съхнат на простора. Зарязани поединично на някой крайпътен банкет. Захвърлени в кофа за боклук. Има нещо в изоставените обувки — дори в обувките пред хотелските стаи, дори онези оставени за поправка в обущарница, — което винаги ми се е струвало тъжно, зловещо дори.

А тази обувка — дали е на Кевин? — ми се струва ужасен знак, доказателство, че някой е бързал, че е имало насилие. Навеждам се, сякаш да я взема, но Шофлър ме спира решително с ръка на гърдите.

— Момент! — Гласът му внезапно става напрегнат. — Не я пипайте.

След десет минути Кристиансен пристига и обувката се сдобива със свое собствено заграждение от пътни конуси и жълта полицейска лента. Кристиансен ще остане да изчака пристигането на криминолозите. Думата „криминолози“ ме тревожи почти толкова, колкото и самата обувка. Алан Бабкок твърди, че не е виждал „кеца“ (както той го нарича) преди да им го покажа. Джими Гутиерес също не го бил виждал.

— Откъде знаете, че е на Кевин? — пита Шофлър, докато вървим към входа на панаира. — Нали са еднояйчни близнаци?

— Не се обличат еднакво — отвръщам.

— А, да. Забравих.

— Така, да започнем от самото начало, от момента, в който сте пристигнали тук — казва Шофлър. — По кое време е било това, между другото? Как изглеждаше човекът, който ви пусна на входа?

Вадя портфейла от задния си джоб.

— Квитанцията трябва още да е у мен.

Като си вадя портфейла, се сещам как по-рано днес си помислих, че съм го изгубил. Нещо във връзка с въпросната случка ме тревожи, но после откривам квитанцията и вниманието ми се отклонява.

— Два и осемнайсет — казвам на Шофлър часа, отпечатван автоматично от машината на входа.

Инспекторът пак е извадил тефтера си.

— А човекът, който ви е продал билета? — пита той, без да вдига очи.

Този въпрос ме притеснява. Децата ми са изчезнали и имам чувството, че инспекторът ме проверява. Отговарям на въпроса:

— Трийсетинагодишна, веждите й изскубани до степен на забвение. — Сякаш чувам гласа на жената: „Един лорд и двама оръженосци, нали? За сметка на Нейно величество кралската Visa.“

Двама оръженосци…

Шофлър поглежда към портфейла ми.

— Случайно да носите в портфейла си снимка на момчетата?

— Да. Имам една.

Той се почесва над веждата.

— Може да пратя някой от детективите в управлението със снимката. Това ще ускори нещата. Ще имаме готовност да я пратим на колегите от съседните окръзи. И на медиите.

Знаех, че полицията ще поиска снимка на момчетата, и въпреки това се чувствам потиснат.

— Тази е отпреди година — казвам на Шофлър, докато вадя студийната снимка от прозрачното отделение в портфейла си. Поглеждам я за миг преди да му я връча.

На снимката синовете ми са с еднакви тениски на сини ивици, което е необичайно за тях. Сигурно Лиз е успяла някак да ги убеди, защото по принцип момчетата не искат да се обличат еднакво и имат само няколко еднакви комплекта, подарък от тъща ми. Двамата с Лиз винаги сме ги оставяли сами да избират какво да облекат (в разумни граници) и те почти никога не избират дрехи, в които да изглеждат взаимозаменяеми. Освен ако не искат да си направят майтап с хората и да играят на — както те я наричат — „близнашката игра“. Родителите си не могат да заблудят, но всички други са лесна плячка.