— Той все такива ги върши — каза майката. — Радостно събитие? Ха! Ей сега слизам. Почакайте минутка, да взема за вас едно петаче. Задето сте идвали дотук.
Старата дама изчезна, донесе монета от пет пфенига и я даде на Карлхен. Той благодари и шумно се втурна надолу по стълбите.
Точно в девет часа госпожа Хагедорн пристигна в магазина на Кухенбух.
— Карлхен, разбира се, пак е забъркал някоя каша — каза жената на месаря. — Идвате цял час по-рано.
— Знам — каза мама Хагелорн. — Но вкъщи нямам мира. Може би ще се обади по-рано. Никак няма да ви преча.
Госпожа Кухенбух добродушно се засмя. За пречене не можело да става и дума. Сетне подаде на старата жена телеграмата и я покани да седне.
— Как се превзема само! — каза раздразнено госпожа Хагедорн. — Не се плаша чак толкова лесно. Нямаше да го бъде да се изплаша чак толкова бързо.
— Какво ли е намислил? — запита жената на месаря.
— Ужасно съм развълнувана — заяви старата дама.
Сетне дойдоха клиенти и тя трябваше да си затвори устата. По три пъти в минута поглеждаше към стенния часовник, който висеше над сарфаладите и надениците. В магазина беше студено. А каменните плочи по пода бяха влажни. Вън бе кишаво.
Когато малко след десет часа телефонът иззвъня, тя бе вече съсипана от вълнение. Втурна се разтреперана зад тезгяха, промуши се покрай касапската дъска, притисна слушалката конвулсивно до ухото си и каза на госпожа Кухенбух:
— Дано да го разбирам ясно. Толкова е далеч!
Сетне се умълча и напрегна слух. Внезапно лицето й засия. Като празнична зала, в която до този миг лампите са били загасени.
— Да! — извика високо тя. — Тук Хагедорн! Фриц, ги ли си? Да не си си счупил крак? Не? Добре тогава. Или ръка? Също не? Радвам се, момчето ми. Наистина ли си здрав? Как? Какво казваш? Да слушам спокойно ли? Фриц, дръж се прилично. Тъй не се говори с майка. Нито дори по телефона. Какво има?
Тя помълча доста време, слушаше с напрежение и неочаквано подскочи леко.
— Момче, момче! Не се шегувай! Осемстотин марки месечно? Тук, в Берлин? Това е наистина хубаво. Представи си само ако трябваше да идеш в Хамбург или Кьолн, а пък аз да седя тук на улица „Момзен“ и да ловя мухи. Какво трябвало да направя? Говори по-високо Фриц! В магазина има клиенти. А, тъй, да се хвана за нещо!! Дадено, момчето ми. Но защо? Какво си сторил? Сгодил си се? Божичко! Хилдегард Шулце? Не я познавам. Но защо се годяваш веднага? Най-напред трябваше да се опознаете хубаво. Не възразявай! Аз знам по-добре от тебе. Когато бях сгодена, теб още изобщо те нямаше на тоя свят. Какво, надяваш се, че е било така ли? А, тъй!
Тя се засмя.
— Е, аз ще поогледам под лупа тая госпожица. Ако не ми хареса, няма да позволя. Чакай и пий чай. Пий чай, казах. Покани я на вечеря у нас! Разглезена ли е? Не? Имаш късмет! Какво си изпратил? Двеста марки. Но аз нямам нужда. Е, добре. Ще ти купя няколко горни ризи и каквото още ти трябва. Не е ли време да прекъсваме вече. Фриц? Инак ще излезе много скъпо. Какво исках още да питам: ще ти стигне ли бельото. Имате ли хубаво време? И там ли е кишаво? Жалко. Поздрави момичето от мен. Не забравяй! И приятеля си. Слушай, нали и той се казва Шулце? Сигурно му е дъщеря? Не са роднини ли? Аха.
Старата дама отново се умълча за по-продължително време. Сетне додаде:
— И тъй, момчето ми, до скоро виждане! Да си ми здрав! Гледай да не те сгази трамвай. Знам, знам. Във вашето загубено село трамваи няма.
Тя се разсмя.
— Аз съм добре. И ти благодаря от сърце, че ми се обади. Много мило беше от твоя страна. Знаеш ли вече дали има удобни превозни средства до службата ти? Не знаеш още? Аха. Как се казва фирмата? Тоблеровите заводи? Дето те наградиха? Ех, че ще има да се радва господин Франке. Разбира се, че ще го поздравя. Естествено. Тъй, а сега да свършваме. Инак ще струва двойна такса. Довиждане, момчето ми. Да. Естествено. Да, да. Да! Довиждане!
— Ама и новините си ги биваше! — каза одобрителни госпожа Кухенбух.
— Осемстотин марки на месец — рече старата дама. — А преди това години наред нито пфениг!
— Осемстотин марки и една годеница.
Госпожа Хагедорн кимна.
— Малко множко наведнъж, а? Но в края на краищата децата са затова, за да станат един ден родители.
— А пък ние — баби.
— Да се надяваме, че ще бъде тъй — каза старата дама.
Тя огледа тезгяха.
— Дайте ми, моля, сто грама ребра. И няколко кокала в добавка. И петдесет грама варена шунка. Този ден трябва да се отпразнува.
* * *
Още рано сутринта Фриц беше отишъл до банката и бе осребрил чека. Сетне беше поръчал в пощата телефонния разговор с Берлин и докато чакаше връзка, бе изпратил на майка си запис за двеста марки.
Читать дальше