Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

— Значи, все пак бедността е позор.

Ала чичо Полтер разби илюзиите му.

— Вие разбирате всичко това неправилно — заяви той. — Ако един милионер отиде с три грамадни куфара в някои приют за бедняци и почне да се разхожда там непрекъснато с фрак, тогава позор би било богатството. Зависи от точката на зрението.

— Всичко с времето си и на мястото си — заяви господин Кюне.

— А пък вие не сте на мястото си — каза чичо Полтер.

Тогава леля Юлхен се надигна, пристъпи до самия чичо Полтер, размаха недвусмислено десница и каза:

— Махайте се веднага, защото иначе не отговарям!

— Оставете портиера намира! — заповяда Шулце.

Той стана.

— Добре. Ще замина. Господин Кеселхут, бихте ли имали добрината да ми поръчате такси? След двайсет минути заминавам.

— Естествено ще дойда и аз — каза господин Кеселхут. — Портиер, сметката ми. И то веднага!

Той изчезна бегом.

— Но господине! — извика след него директорът. — Защо искате да ни напускате?

Леля Юлхен се засмя злобно.

— Вие наистина сте най-глупавото нещо от цялата тая история! Дано да ви мине с течение на времето. Сметката за племенницата ми и за мен! Веднага!

Тя се отдалечи, като шумолеше с роклята си, и се препъна на прага.

Директорът промърмори:

— Просто дивотия!

— Къде са двестате марки? — запита строго господин Шулце.

— Ей сега — промърмори портиерът, извади портфейла си и остави на масата две банкноти.

Шулце взе парите, направи знак на оберкелнера, който стоеше до вратата, и му връчи двестате марки.

— Половината от тях ще дадете на Сеп, с когото почиствах пързалката — каза той. — Няма да забравите нали?

Келнерът бе онемял. Той само кимна утвърдително.

— Тогава всичко е наред — каза Шулце.

Сетне погледна сурово директора и портиера:

— Отивайте си!

Двамата се подчиниха като първолачета. Тайният съветник Тоблер и Хилде останаха сами.

— А какво ще стане с Фриц? — запита госпожица Тоблер.

Баща й гледаше след двете отдалечаващи се фигури. Той каза:

— Утре купувам хотела. Вдругиден двамата изхвръкват.

— А какво ще стане с Фриц? — запита полуразплакана Хилде.

— Това ще уредим в Берлин — каза тайният съветник. — Повярвай ми, това разрешение е най-доброто. Нима в такова невъзможно положение ще седнем да му обясняваме кои сме всъщност?

Двадесет минути по-късно пред хотела спря голяма лимузина. Беше на Леополд Лехнер, собственик на гараж от Брукбойрен. И зад кормилото седеше лично той. Прислугата изнесе от страничния вход на хотела голям брой куфари и ги привърза върху багажника на колата.

Директорът и портиерът стояха пред портала и не можеха да проумеят какво става.

— Просто дивотия! — каза господин Кюне. — Тоя човек хвърля на вятъра двеста марки. Оставя да пропадне картата му за безплатно пътуване и тръгва за Мюнхен с кола. Трима курортисти, които познава едва от няколко дни, се присъединяват към него. Страхувам се, че си надробихме много гореща попара.

— И всичко това заради любвеобилната Каспариус! — каза чичо Полтер. — Тя иска да се отърве от Шулце само за да може по-лесно да се домогне до младия милионер.

— А защо не ми съобщихте това по-рано? — запита възмутен Смелия Карл.

Портиерът се сети за тристате марки, които беше прибрал вече в джоба си от сделката, и прибави към тях и укора.

Сетне дойдоха леля Юлхен и нейната племенница. Бяха се натоварили с кутии за шапки, чадъри и чанти. Директорът понечи да им се притече на помощ.

— Долу лапите! — заповяда лелята. — Бях тук само два дни. Но ми стигат. Ще ви препоръчвам навсякъде, където мога.

— Безутешен съм — заяви господин Кюне.

— Моите съболезнования — каза лелята.

Портиерът запита:

— Но, уважаеми дами, защо ни напускате така внезапно?

— Тоя пък като че ли пада от луната — рече леля Юлхен.

— Ето ви едно писмо за доктор Хагедорн — каза Хилде.

Чичо Полтер го прие с благоговение. Младото момиче се обърна към директора:

— Да не забравя: преди шест дни ние с вас говорихме по телефона.

— Но аз дори не знам такова нещо, уважаема госпожице!

— Тогава аз ви предупредих за един преоблечен милионер.

— Значи, вие сте била? — запита портиерът. — А сега оставяте господин доктор Хагедорн сам?

— Как може в един-единствен човек да се побере толкова глупост? — възкликна леля Юлхен и поклати глава.

Хилде каза:

— Леличко, да не водим сега разговори на професионални теми! Сбогом, господа. Предполагам, че дълго ще си спомняте за грешката, която сторихте днес.