Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

— Кое дете? — запита лелята.

— Нашето дете! — каза Хилде гордо.

— Ще го кръстим Едуард — рече бъдещият татко. — В чест на моя приятел.

— Ами ако е момиче? — запита угрижено Шулце.

— В такъв случай бих предложил Едуардина — обади се господин Кеселхут.

— Умна глава сте вие — похвали го Шулце.

— Положително ще бъде момче — увери ги Хагедорн.

Хилде каза:

— И аз имам такова чувство.

А сетне се изчерви цялата, включително и ушите.

Леля Юлхен трескаво затърси друга тема за разговор. Тя запита:

— А коя фирма ви е назначила на работа?

Хагедорн се удари по гърдите:

— Ще има да се чудите, лельо. Заводите Тоблер!

Леля Юлхен действително се смая. Смая се дотолкова, че една кокоша костица попадна в хранопровода й. Очите й се опулиха като на жаба. Разкашля се с всички сили.

Наляха в гърлото й вода. Държаха ръцете й вдигнати нагоре. Тя се изскубна, хвърли измъчен поглед към господин Шулце и побягна.

— Често ли й се случва? — запита Фриц, когато леля Юлхен изчезна от хоризонта.

„Откакто ми е леля“, изкушаваше се да каже Хилде. Но видя, че очите на баща й и на стария Йохан са вперени в нея и обясни:

— Сигурно е от прекалена радост.

Същата вечер, около час по-късно, се състоя един разговор, който нямаше да остане без последствия.

Госпожа Каспариус се приближи към чичо Полтер, който седеше зад масичката си и преглеждаше набързо някакъв вестник.

— Искам да поговоря с вас — каза тя.

Той бавно стана. Краката го боляха.

— Ние с вас се познаваме от пет години, нали?

— Да, уважаема госпожо. Когато дойдохте за пръв път при нас, в хотела тъкмо живееха скиорите висшисти.

В думите му прозвуча нещо като намек.

Тя се усмихна, бръкна в брокатената си чантичка и му подаде пачка банкноти:

— Петстотин марки са — каза небрежно тя. — Сумата тъкмо ми е излишна.

Той взе парите.

— Уважаема госпожо, разполагайте с мен!

Тя извади цигара от златната си табакера. Портиерът й поднесе огън. Госпожа Каспариус пушеше и го гледаше изпитателно.

— Всъщност никой от гостите ли не се е оплакал досега от господин Шулце?

— О, да — каза той. — Неколкократно вече питат как тъй един толкова дрипав човек живее тъкмо в нашия хотел. Към това трябва да се прибави, че той се държи във висша степен нагло. Лично аз днес следобед имах с него едно сблъскване, което просто не се поддава на описание.

— Пък и описанието би било излишно — каза тя. — Аз седях на съседната маса. Скандално беше! Не биваше да допускате такова нахалство. Това подронва доброто име на хотела ви.

Портиерът сви рамене.

— Какво мога да сторя, уважаема госпожо? Гостът си остава гост.

— Слушайте какво! Заинтересована съм господин Шулце незабавно да изчезне. Причините нямат значение.

Изражението на лицето му не се измени.

— Вие сте интелигентен човек — каза тя. — Повлияйте на директора на хотела! Кажете му, че има повече оплаквания срещу Шулце. Прибавете, че аз никога вече няма да стъпя тук, ако не се предприеме нещо. Впрочем в знак на солидарност заедно с мен ще си иде и господин Ленц.

— И какво трябва да стане на практика?

— Нека господин Кюне предложи утре на Шулце да си замине в интерес на гостите и на хотела. Човекът очевидно е в нужда. Предложете му парично обезщетение! Размерът на сумата не ме интересува. Дайте му триста марки. За него това е цяло състояние.

— Разбирам — каза портиерът.

— Толкова по-добре — каза високомерно тя. — А каквото остане от петстотинте марки, естествено е за вас.

Той се поклони с благодарност.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, уважаема госпожо.

— И още нещо — каза тя. — Ако този господин Шулце не изчезне до утре следобед, заминавам с вечерния влак за Сен Мориц. Съобщете моля ви и това на вашия директор!

Тя небрежно кимна и се упъти към бара. Вечерната й рокля шумолеше. Сякаш непрекъснато шепнеше цената си.

На следната сутрин, малко след осем часа, някой позвъни у госпожа Хагедорн на улица „Момзен“. Старата дама отвори.

Вън стоеше чиракът на месаря Кухенбух. Той бе почти два метра и го наричаха Карлхен.

— Много здраве от майстора — каза Карлхен. — И в десет часа доктор Хагедорн щял да се обади от Алпите. Но нямало защо да се плашите.

— Нямало защо да се плаша ли? — запита старата дама.

— Не. Снощи той ни е пратил телеграма и ни моли да ви подготвим за едно радостно събитие.