Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Екранът отново примига.

— Какво става? — попита Джонсън.

Появиха се две други думи:

МОЗЪЧНА СМЪРТ

— Негодник! Копеле! Мръсен, белязан тъпанар! — възкликна Рой.

Алфонс Джонсън направи крачка назад, очевидно стъписан от гневния изблик на човека, който винаги беше добродушен и уравновесен.

Рой издърпа стол и седна пред бюрото. Сложи пръсти на клавиатурата и думите „МОЗЪЧНА СМЪРТ“ изчезнаха от екрана.

Остана само синият фон.

Рой изруга и се опита да повика някое от основните менюта.

Синева.

Пръстите му стрелкаха насам-натам по клавишите.

Екранът не се променяше.

Дисковото устройство не реагираше. Дори оперативната система, която сигурно беше още непокътната, не функционираше.

Грант бе почистил следите след себе си, а после се бе подиграл със съобщението „МОЗЪЧНА СМЪРТ“.

Рой започна да диша бавно и дълбоко. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на спокойствието и издишваше жлъчнозелената мъгла на напрежението. Ела, добро, махни се, зло.

Спенсър и Роки пристигнаха в Лас Вегас около полунощ. Примигващите, движещи се вълнообразно и въртящи се неонови светлини на извисяващите се небостъргачи превръщаха нощта почти в ярък, слънчев ден. Дори в този късен час по булевард Саут в центъра на Лас Вегас имаше задръстване. Улиците гъмжаха от хора. Лицата им бяха странни и демонични на фантасмагоричните неонови отражения. Хората се стичаха на тълпи от казино в казино и обратно, досущ насекоми, търсещи нещо, известно само на тях.

Оживлението обезпокои Роки. Макар че наблюдаваше какофонията от форда, чиито прозорци бяха затворени, кучето започна да трепери, сетне да скимти и тревожно да върти глава наляво и надясно, сякаш беше убедено, че предстои ожесточена атака, но не може да определи от коя посока да очаква опасност. Вероятно имаше шесто чувство и изпитваше трескавата страст на най-заклетите играчи, хищническата алчност на измамниците и проститутките и отчаянието на губещите.

Измъкнаха се от бъркотията и отседнаха в мотел на Мериленд Паркуей, на две пресечки от центъра. Наоколо нямаше казина и барове и беше тихо.

Капнал от умора, Спенсър установи, че лесно ще заспи, макар леглото да бе твърде меко. Той сънува червена врата, която многократно отвори — десет, двайсет, сто пъти. Понякога отвъд намираше само мрак, ухаещ на кръв. Сърцето му биеше като обезумяло. Друг път съзираше Валери Кийн, но когато протегнеше ръце към нея, тя се отдалечаваше и вратата се затваряше с трясък.

В петък сутринта Спенсър се избръсна и изкъпа. Напълни една купа с кучешка храна и друга с вода, сложи ги на пода до леглото и се приближи до вратата.

— В мотела има кафене. Ще отида да закуся и щом се върна, ще тръгнем.

Роки не искаше да остава сам и умолително изскимтя.

— Тук си в безопасност — рече Спенсър и предпазливо отвори вратата, очаквайки кучето да се втурне навън.

Но вместо да избере свободата, Роки седна, сви се на кълбо и наведе глава.

Спенсър излезе и се обърна.

Кучето не бе помръднало. Трепереше.

Спенсър въздъхна, отново влезе в стаята и затвори вратата.

— Добре. Закуси, после ще дойдеш с мен.

Роки го погледна изпод рунтавите си вежди. Стана, приближи се до купата с храната, погледна господаря си и сетне вратата.

— Няма да ходя никъде — увери го Спенсър.

Вместо да изгълта храната, както обикновено, Роки яде бавно, изтънчено и със скорост, която не бе характерна за кучета. Сякаш мислеше, че това е последното му ядене и се наслаждаваше на вкуса на всяка хапка.

Роки се нахрани и Спенсър изми двете чинии, избърса ги и натовари багажа във форда.

През февруари в Лас Вегас можеше да е топло като през летен ден, но понякога в пустинята вилнееше и зима, която имаше остри зъби, когато решеше да хапе. В онова февруарско утро небето беше сиво, а температурата — плюс пет градуса. От планините на запад духаше студен вятър.

Спенсър и Роки посетиха подходящо уединено кътче в обраслото с храсти празно пространство зад мотела. Спенсър застана с гръб, докато кучето задоволяваше естествените си нужди.

Двамата се качиха във форда и Спенсър подкара от южното към северното крило на мотела, където беше кафенето.

Той влезе в ресторанта и избра сепаре до прозорците. Фордът беше на двайсетина крачки. Роки стоеше на предната седалка и гледаше господаря си през стъклото.

Спенсър си поръча яйца, домашни сладки, препечена филия и кафе. Докато се хранеше, той често поглеждаше към колата и винаги срещаше погледа на Роки. Спенсър му махна няколко пъти.