Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Не. По-скоро заради… Според мен, защото не е убеден, че убиването е оправдано, каквото и да казват политиците. Но това са само мои догадки. Не знам какво всъщност мисли той.

— Разбираемо е, когато човек има проблем да използва оръжие срещу друго човешко същество. Но същият този човек е сменил армията с полицията. Това ме озадачава.

— Мислел е, че като стане ченге, ще има повече контрол, когато се налага да използва смъртоносна сила. Пък и това е била мечтата му. Мечтите умират трудно.

— Мечтата му е била да стане ченге?

— Е, не задължително ченге. Само да бъде добрият тип в униформа, да рискува живота си, за да помага на хората, да ги спасява и да крепи законността.

— Млад алтруист — иронично отбеляза Рой.

— Тук имаме неколцина такива. Всъщност са повече. Е, поне в началото. — Деското се вторачи в черните си като въглен ръце, скръстени върху зеления плот на бюрото му. — В случая със Спенс висшите идеали са го завели в армията, сетне в полицията… Но има и още нещо. Някак… помагайки на хората като ченге, Спенс се опитваше да разбере себе си и да постигне душевен покой.

— Имал е психични проблеми?

— Не и такива, които да му пречат да бъде добро ченге.

— Нима? Тогава какво се е опитвал да разбере за себе си?

— Не знам. Мисля, че е нещо, свързано с миналото. Носи го като тежко бреме в душата си.

— Свързано ли е с белега му?

— Предполагам.

Деското вдигна глава и го погледна. Огромните му черни очи бяха изпълнени със състрадание. Изключителни, силно изразителни очи. Рой можеше да пожелае да ги притежава, ако принадлежаха на жена.

— Как е получил белега?

— Каза, че е следствие на инцидент, когато бил малък. Мисля, че автомобилна злополука. Спенс не искаше да говори за това.

— Имаше ли близки приятели в полицията?

— Не близки. Спенсър беше симпатичен, но затворен.

— Самотник — отбеляза Рой, кимайки с разбиране.

— Не. Не така, както вие го разбирате. Никога не би изпаднал в такова състояние, че да застреля всеки, който се изпречи пред очите му. Хората го обичаха и той ги обичаше. Само че беше… сдържан.

— След престрелката Грант е поискал работа на бюро. По-точно, да го прехвърлят в отдел „Компютърни престъпления“ на специалните сили.

— Не, те го поискаха. Повечето хора биха се изненадали, но вие сигурно знаете, че имаме полицаи, завършили право, психология и криминалистика като Спенс. Мнозина получават образование, не защото искат да сменят професията си или да направят административна кариера. Желанието им е да бъдат на улицата. Обичат работата си и смятат, че образованието ще им помогне да я вършат по-добре. Искат да бъдат ченгета, всеотдайни са и…

— Това е достойно за възхищение. Макар че някои може да ги помислят за закоравели реакционери, които не могат да се откажат от властта да бъдат ченгета.

Деското примига.

— Е, както и да е. Ако някой от тях не иска повече да работи на улицата, отделът не го оставя да се превърне в книжен червей, а се възползва от знанията му. Администрацията, отделите „Вътрешни разследвания“, „Разузнаване“, „Организирана престъпност“ и повечето детективски отдели — всички искаха Спенс. И той избра отдел „Компютърни престъпления“.

— Вероятно по някакъв начин е привлякъл интереса им.

— Не беше необходимо да го привлича. Казах ви, че те го поискаха.

— Преди да отиде в специалните сили, Грант беше ли луд по компютрите?

— Луд? — Деското вече не беше в състояние да прикрива раздразнението си. — Спенс знаеше да работи с компютри, но не беше обсебен от тях. Той не беше луд по нищо. Беше стабилен и надежден.

— С изключение на факта, че се е опитвал да разбере себе си.

— Не е ли така с всички нас? — попита капитанът, после стана, обърна се с гръб към Рой и погледна през малкия прозорец до бюрото си.

Щорите бяха прашни. Деското се вторачи в забуления в смог град.

Рой търпеливо зачака. Най-добре беше да остави Деското да се успокои. Горкият. Беше го заслужил. Кабинетът му беше ужасно малък. Дори нямаше лична баня.

Капитанът отново се обърна към Рой и каза:

— Не знам какво мислите, че е направил Спенс. И няма смисъл да питам…

— Националната сигурност — самодоволно потвърди Рой.

— Но трябва да ви кажа, че грешите. Спенс не е от хората, които стават лоши.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен?

— Защото той агонизира.

— Нима? Защо?

— За това кое е правилно и кое не. За онова, което прави. За решенията, които взима. Дълбоко в себе си Спенс агонизира.