Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Сладурче, миличкото ми, красавецо — нареждаше старицата.

Левият крак на Бозли Донър се изплъзна от подпората на електрическата му инвалидна количка и се провлече по пътеката. Донър се засмя, спря количката, вдигна с две ръце безчувствения си крак и го тръшна там, където му беше мястото.

Снабдено с мощен акумулатор и мотор от количка за голф, транспортното средство на Донър можеше да вдига значително по-висока скорост от обикновените инвалидни колички. Рой Майро го настигна. Беше се задъхал.

— Казах ви, че това сладурче може да върви — рече Донър.

— Да, виждам. Забележително — каза Рой.

Двамата се намираха в задния двор на имението с площ шестнайсет декара на Донър в Бел Еър, където имаше широка пътека от керемиденочервен бетон, която да позволява на недъгавия собственик да стига до всеки ъгъл на изкусно декорираното си владение. Пътеката неколкократно се издигаше и спускаше надолу, минаваше през тунел в единия край на вътрешния двор и се виеше змиевидно между финикови палми, огромни лаврови дървета и мирти с дебела набраздена кора. Донър явно бе проектирал пътеката така, че да прилича на влакче на ужасите.

— Знаете ли, че това е незаконно? — попита Донър.

— Незаконно?

— Нямаш право да видоизменяш инвалидна количка.

— Да, разбирам защо е така.

— Нима? — учуди се Донър. — Аз пък не разбирам. Инвалидната количка си е моя.

— Както препускате по тази пътека, ще осакатите и ръцете си.

Донър се ухили и сви рамене.

— Тогава ще компютъризирам инвалидната количка така, че да изпълнява устни команди.

Бозли Донър беше на трийсет и две и от осем години не можеше да си служи с краката си. Това се случи, когато бе ударен в гърба от шрапнел по време на акция в Средния Изток, в която участваше като американски военен рейнджър. Той беше нисък и набит и имаше тъмен слънчев загар, късо подстригана руса коса и синьо-сиви очи — по-весели и от тези на Рой. Дори да беше потиснат от недъга си, Донър или отдавна бе преодолял депресията, или умело я прикриваше.

Рой не го хареса заради екстравагантния му начин на живот, обезпокоително високия дух, неописуемо безвкусната хавайска риза и поради други, не съвсем ясни причини.

— Но дали това безразсъдство не е социално безотговорно?

Донър се намръщи смутено, после лицето му засия.

— А, искате да кажете, че може да съм в тежест на обществото. По дяволите, и без това не бих се възползвал от безплатното медицинско обслужване, осигурено от правителството. Ще ме изпратят в гроба за шест секунди. Огледайте се, господин Майро. Мога да платя каквото е необходимо. Елате, искам да ви покажа храма.

Бързо увеличавайки скоростта, Донър се стрелна пред Рой. Инвалидната количка профуча надолу през сенките на палмите и петната златисточервена слънчева светлина.

Опитвайки се да потисне безпокойството си, Рой го последва.

След като се уволни от армията, Донър се отдаде на дългогодишния си талант да рисува измислени герои за анимационни филми и успя да си намери работа в компания за поздравителни картички. В свободното си време той създаде поредица от комикси и първият вестникарски синдикат, който я видя, му предложи договор. След две години Донър стана най-търсеният художник на комикси в страната и сега, благодарение на онези популярни и обичани рисувани герои — които Рой смяташе за идиотски — Бозли Донър притежаваше цяла индустрия — най-продаваните книги, телевизионни предавания, поздравителни картички, реклами, плочи и куп други неща.

Пътеката се спускаше до края на дългия склон и водеше към градински храм, построен в класически стил. От варовиковия под се издигаха пет колони, които крепяха тежък корниз и купол. Постройката беше обградена с английски иглики, отрупани с яркожълти, червени, розови и тъмночервени цветове.

Донър бе спрял инвалидната количка в средата на храма и чакаше Рой. В тази обстановка Бозли Донър би трябвало да изглежда загадъчно, но яката му набита фигура, широко лице, късо подстриганата коса и шарената хавайска риза му придаваха вид по-скоро на някой от рисуваните му герои.

Рой влезе в храма и рече:

— Разказвахте ми за Спенсър Грант.

— Така ли? — иронично попита Донър.

Всъщност през последните двайсет минути, докато показваше на Рой имението си, Донър му разказа много неща за Грант, с когото бе служил при военните рейнджъри. Но в същото време не спомена нищо, което да разкрие душевността на Грант, нито важни подробности от живота му, преди да постъпи в армията.