Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Харесвах Холивуд — рече Донър. — Той беше най-тихият човек, когото познавам. Най-учтивият, най-умният и най-скромният. И много забавен, когато беше в настроение. Но и много затворен. Всъщност никой не го познаваше добре.

— Холивуд? — учуди се Рой.

— Така му викахме, когато искахме да се пошегуваме с него. Той обожаваше старите филми. Дори беше обсебен от тях.

— Какви по-точно филми?

— Полицейските и драмите със старомодни герои. Казваше, че напоследък филмите са забравили какво е геройство.

— В смисъл?

— Героите трябвало да имат по-добро чувство кое е правилно и кое не. Харесваше „На север от северозапад“, „Прословут“ и „Да убиеш присмехулник“, защото героите имали непоклатими принципи и морал. Използвали повече ума си, отколкото оръжията.

— А в сегашните филми две ченгета приятели разрушават и застрелват половин град, за да хванат лошия тип…

— Говорят само мръсотии…

— Скачат в леглото с жени, с които са се запознали едва преди два часа…

— И самодоволно се разхождат голи до кръста, за да показват мускули.

Рой кимна.

— Да, Грант е имал право.

— Любимите му холивудски звезди бяха Кари Грант и Спенсър Трейси.

Рой се изненада, че мнението му за съвременните филми съвпада с това на мъжа с белега. С безпокойство установи, че е съгласен по всеки въпрос с опасен социопат като Грант.

— Е, не беше смешно, че Спенсър Трейси и Кари Грант трябва да са били любимите кинозвезди и на майка му — продължи Бозли Донър. — Инак нямаше да го кръсти на тях. Но човек като Холивуд — скромен, тих и стеснителен с момичетата, и напълно безкористен… Ами, струваше ни се странно, че се идентифицира с някои филмови звезди и с героите им. Беше едва деветнайсетгодишен, когато постъпи при рейнджърите, но в много отношения изглеждаше двайсет години по-възрастен от всички нас. Виждахме хлапето в него само когато говореше за старите филми.

Рой почувства, че онова, което току-що научи, е изключително важно, но още не разбираше защо. Стоеше на прага на разкритие, но не съзираше очертанията му.

Той затаи дъх, защото се уплаши, че ако го изпусне, ще издуха прозрението, което всеки момент щеше да го осени.

В храма подухна топъл вятър.

На варовиковия под до левия крак на Рой лениво пълзеше черен бръмбар, насочил се към странната си участ.

Сетне, почти в транс, Рой се чу да задава въпрос, който не бе обмислил предварително.

— Сигурен ли сте, че майка му го е кръстила на Спенсър Трейси и Кари Грант?

— Не е ли очевидно?

— Мислите ли?

— За мен е така.

— Чували ли сте го от устата му?

— Не си спомням. Сигурно.

Ветрецът подухваше, бръмбарът пълзеше и изведнъж прозрението осени Рой.

— Още не сте видели водопада — каза Донър. — Страхотен е. Елате. Трябва да го видите.

Инвалидната количка забръмча и изскочи от храма.

Донър препускаше безразсъдно по друга спускаща се надолу пътека под хладните сенки на зелена долчинка. Шарената му хавайска риза сякаш пламваше, когато минаваше през лъчите златисточервена светлина. После изчезна зад редицата големи колкото дървета австралийски папрати.

Рой разбра какво най-много го дразни в Бозли Донър. Художникът беше адски самоуверен и независим. Макар и инвалид, Донър беше хладнокръвен и самостоятелен.

Такива хора представляваха заплаха за системата. Социалният ред не можеше да се поддържа в общество, населено с недодялани индивидуалисти. Зависимостта беше източникът на силата на държавата. И ако държавата нямаше огромна власт, не можеше нито да отбележи прогрес, нито да бъде поддържан редът по улиците.

Рой можеше да последва Донър и да го убие в името на социалната стабилност, за да не се вдъхновяват и други от примера на художника, но рискът да го видят беше твърде голям. В имението работеха неколцина градинари, а госпожа Донър или някой друг член на семейството може би щеше да погледне през прозореца в най-неподходящия момент.

Освен това, потресен и развълнуван от разкритието за Спенсър Грант, Рой изгаряше от нетърпение да потвърди подозренията си.

Той излезе от храма, като внимаваше да не настъпи мудния черен бръмбар, и забърза в посока, противоположна на онази, в която се бе отправил Донър. Бързо се изкатери на по-високите нива на двора, мина встрани от огромната къща и се качи в колата си, която бе паркирал на околовръстната алея.

Извади от кафявия плик компютърния портрет на Грант и го сложи на седалката. С изключение на ужасния белег, на пръв поглед лицето изглеждаше съвсем обикновено. Но сега Рой знаеше, че това е лицето на чудовище.